Уилям Гибсън
Вселената на Гернсбек
Сякаш по нечия милост, всичко случило се с мен взе да избледнява, да се превръща в далечен епизод. Дори от време на време да уловя нещо странно, то е само с периферното зрение, само като затворен в крайчеца на окото отблясък от нещо хромирано. Миналата седмица над Сан Франциско отново прелетя този целокрил лайнер, но вече съвсем прозрачен. И коли с акулски перки се появяват все по-рядко. И магистралите благоразумно избягват да разстилат пред мен по осем проблясващи платна, както ми се случи миналия месец с взетата под наем „Тойота“. И сега знам, че никое от тези неща няма да ме последва в Ню Йорк; възприятието ми се стесни до един-единствен вероятностен канал. Трябваше да се мъча доста, докато постигна това. Телевизията ми помогна много.
Предполагам, че всичко започна в Лондон, в онази псевдогръцка таверна на Батърсий Парк роуд, на обеда, който даде корпорацията на Коен. Храната там беше безвкусна и гореща, келнерът половин час не можа да намери кофичка с лед за една бутилка рецина. Коен работи за „Барис-Уотфорд“, те издават дебели, модни „актуални“ справочници: илюстрована история на неоновата реклама, на флипер-машината или пък на японските играчки от времето на окупацията. Калифорнийски момичета със загорели крака и пъргави маратонки „Day-Glo“ скачаха пред обектива ми по ескалаторите на Сейнт Джонс Ууд и по пероните на Тутинг Бек. Една измършавяла от глад нова рекламна агенция беше решила, че Тайните на Лондонския Транспорт най-добре ще вдигнат продажбите на тези маратонки с насечени найлонови подметки. Те решаваха, аз снимах. И Коен, когото бегло познавах от старите времена в Ню Йорк, ме покани на обяд ден преди да си хвана самолета от Хийтроу. Със себе си той доведе една модно облечена млада жена на име Дайалта Даунс, известна историчка на поп-арта. И сега си я спомням как върви с Коен под пулсиращия неонов надпис „ТОВА Е ПЪТЯТ КЪМ БЕЗУМИЕТО“ с грамадни санс-серифни главни букви.
Коен ни запозна и обясни, че Дайалта разработва нов проект за „Барис-Уотфорд“ — илюстрована история на онова, което тя нарече „Американски Аеродинамичен Модерн“, а Коен — „бластерна готика“. Работното им заглавие беше „Аеродинамичният Футурополис: Бъдещето, което така и не дойде“.
Британците си падат малко маниаци по най-барокоидните елементи на американската поп-култура, също както западногерманците са луди по индианци и каубои, а французите — по старите филми на Джери Луис. В Дайалта Даунс това се проявяваше като мания по един уникален по рода си американски архитектурен стил, за който повечето американци едва ли си имат понятие. В началото не разбирах за какво говори тя, но постепенно взех да загрявам. Усетих, че си спомням неделните утринни ТВ предавания от петдесетте години.
Понякога по местния канал в паузите между програмите въртяха стари изподраскани кинопрегледи. Ти седиш с филия хляб с фъстъчено масло и чаша мляко, а раздраният от статичното електричество холивудски баритон разказва какви ще бъдат Летящите Коли на Бъдещето. И на екрана трима инженери от Детройт се суетят около огромен древен „Неш“ с крила, и после го виждаш как яростно реве по някакво изоставено шосе в Мичиган. Всъщност така и не го виждаш да се откъсва от земята, но се оказва, че все пак е долетял до страната на мечтите на Дайалта Даунс… Тя описваше ту едни, ту други примери на „футуристичната архитектура на трийсетте и четирийсетте“, които срещаш на всяка крачка в американските градове, без дори да ги забележиш. Покриви на киносалони, оребрени, сякаш са излъчватели на някаква тайнствена енергия; евтини магазини с фасади от гофриран алуминий; тръбести хромирани столове, събиращи прах във фоайетата на крайпътните хотели. Във всичко това тя виждаше парчета от някакъв свят на мечтите, изоставени в безхаберното настояще; тя искаше да фотографирам такива неща за нея.
През трийсетте години дойде първото поколение американски промишлени дизайнери. Дотогава всички острилки за моливи изглеждаха именно като острилки — механизъм още от викторианско време, може би с някакъв художествен орнамент. След пришествието на дизайнерите някои острилки взеха да изглеждат, сякаш са ги сглобявали в аеродинамична тръба. В повечето случаи промените се ограничаваха до повърхността; под обтекаемия хромиран корпус се криеше все същият викториански механизъм. В което имаше някаква логика, защото най-успешните американски дизайнери бяха вербувани от редиците на бродуейските театрални декоратори. Всичко беше просто изпипан декор за игра на живот в бъдещето.
Докато пиехме кафето, Коен извади дебел плик с цяло тесте лъскави снимки. Видях крилатите статуи, охраняващи Хувър Дам — четиридесетфутови бетонни фигури, изглеждащи, сякаш се опират на някакъв въображаем ураган. Видях дузина снимки на Джонсън Уокс Билдинг по проект на Франк Лойд Райт, съпоставени с корици от старото пълп-списание „Амейзинг Сторийз“, рисувани от някой си Франк Р. Пол; служителите на „Джонсън Уокс“ изглежда е трябвало да си представят, че крачат в някоя от пълп-утопиите на Пол. Зданието на Райт изглеждаше като създадено за хора, носещи бели тоги и леки сандали. Аз се загледах в една скица на особено грандиозен витлов авиолайнер — „летящо крило“ във вид на дебел симетричен бумеранг с илюминатори на най-невероятни места. Стрелки с надписи показваха къде се намират великолепната бална зала и двата корта за скуош. Рисунката беше от 1936 година.
— Но може ли това да излети?… — погледнах Дайалта Даунс.
— О, не, невъзможно, дори с тези дванадесет витла. Но хората са го харесвали, не разбирате ли? От Ню Йорк до Лондон за два дни, първокласни ресторанти, слънчеви палуби, вечер — танци и джаз. Виждате ли, дизайнерите от онези времена са били популисти, мъчели са се да дадат на публиката каквото тя иска. А публиката е искала бъдеще.
Стоях в Бърбанк вече трети ден, мъчейки се да придам харизма на един страшно тъпо изглеждащ рокер, когато получих пратката от Коен. Не е невъзможно да се снима нещо, което не съществува, само че е дяволски трудно, и следователно е твърде ценено умение. Аз го владея нелошо, макар и да не съм корифей, само че този нещастен тип изцеди и последната капка правдоподобие от моя „Никон“. От това ме хвана депресия, понеже обичам да си върша работата добре, но все пак не тотална депресия, защото вече си бях получил хонорара, и реших да се разведря с възвишено-артистичната поръчка на „Барис-Уотфорд“. Коен ми беше изпратил книги за дизайна от тридесетте години, още една пачка снимки на аеродинамични здания и списък от 50-те най-любими на Дайалта Даунс образци на този стил в Калифорния.
Архитектурната фотография понякога иска голямо чакане: сградата се превръща в нещо като слънчев часовник, докато ти чакаш сянката да отпълзи и да открие детайла, който ти трябва, или пък да се разкрие някаква хармония на структурата. В часовете на принудено безделие опитвах да се вживея в Америка на Дайалта Даунс. В няколко снимки на фабрики изненадващо открих някакво зловещо тоталитарно достойнство — също като при стадионите, строени от Алберт Шпеер за Хитлер. Но останалото ми убягваше; ефимерната материя, изригнала от колективното подсъзнание на Америка от 30-те, бе успяла да оцелее само в разни западнали райони с прашни хотели, евтини разпродажби на дюшеци и дребни търговци на стари коли. Колко път само трябваше да бия за една бензиностанция.
В разцвета на ерата Даунс поръчката за дизайн на калифорнийските бензиностанции явно е била дадена на Минг Безжалостния. Предпочитащ архитектурата на родната си планета Монго, Минг кръстосал цялото крайбрежие, издигайки бластероподобни съоръжения с бяла гипсова мазилка. Всички те се отличаваха с нелепи централни кули, обградени със странни радиаторни ръбове — това очевидно беше запазен знак на този стил. Изглеждаше, че само някой да намери копчето, от което се включват — и те ще изстрелят мощни потоци от суров технически ентусиазъм. Успях да снимам една такава бензиностанция в Сан Хосе само час преди да дойдат булдозерите и да сринат структурната истина от мазилка, летви и евтин бетон.
„Мисли за това — беше казала Дайалта Даунс — като за един вид алтернативна Америка, като за 80-те години, които никога не са се случили. Архитектура на несбъднатите мечти.“
И с тази мисъл в главата, докато обикалях с червената си „Тойота“ точките от нейния социоархитектурен списък, постепенно се настройвах към нейния образ на сенчестата Америка-която-не-се-е-сбъднала, със заводи на „Кока-кола“, напомнящи изхвърлени на брега подводници, и киносалони като храмове на някоя странна секта, боготворяща сините огледала и геометрията. И докато обикалях тези тайнствени руини, открих, че се чудя какво биха си мислили обитателите на това изгубено бъдеще за света, в който живеех. Тридесетте години бленуваха за бял мрамор и обтекаем хром, безсмъртен кристал и полиран бронз, но ракетите от кориците на списанията на Гернсбек една нощ с вой се изсипаха върху Лондон. След войната всеки имаше кола, макар без крила, появиха се и обещаните магистрали, а изгорелите газове затъмниха
