— Мислех, че съм ти съветник, дечко.
— Аха. Е, Тигърът не е голямо щракало, но всички знаят за Сендаите. Те са всичко, което той може да си позволи. Така че просто си опитва късмета. Ако намери работа, ще ги замени.
— С тези ли? — потупах каталога на „Цайс Икон“. — Много пари, Рики. Трябва да не си в ред, за да се хванеш на такава игра.
Тя кимна.
— Искам Икон.
— Ако ще ходиш при Боби, кажи му да мирува, докато не се обадя.
— Окей. Бизнес?
— Бизнес — казах. Всъщност лудост.
Изпих си кафето, и тя ми изяде и двата кроасана. След това я изпратих надолу до Боби. Обадих се петнайсет пъти, всеки път от различен уличен телефон.
Бизнес. Чиста проба лудост.
Всичко накуп ни отне шест седмици, за да подготвим изгарянето, шест седмици обяснения на Боби колко я обича. Работех колкото можех яко, стараейки се да се отърва от това.
Повечето бяха телефонни разговори. Всеки от петнайсетте ми начални и много заобиколни въпроса като че ли пораждаше петнайсет нови. Търсех определена услуга, която и аз и Боби си представяхме като част от реквизита на нелегалната икономика в света, но която надали имаше по повече от петима клиенти едновременно. Тази, която никога не се рекламира.
Търсехме най-големия покривач на крадено на света, някаква незадаваща въпроси пералня за пари, способна да изчисти до сухо милионен еднократен трансфер и след това да забрави за станалото.
Всички тези разговори накрая се оказаха безсмислени, защото този, който ме насочи къде да търся, беше Финландецът. Бях отишъл до Ню Йорк да купя нова „черна кутия“, иначе щеше да ни се наложи да си плащаме всичките тези разговори.
Поставих проблема пред него толкова хипотетично, колкото изобщо беше възможно.
— Макао — каза той.
— Макао?
— Фамилията Лонг Хъм. Борсови брокери.
Имаше дори телефона им. Търсиш ли покривач, питай друг покривач.
Хората на Лонг Хъм бяха толкова индиректни, че при тях идеята ми за незабележим подход изглеждаше като тактически ядрен взрив. Боби трябваше два пъти да хваща совалката до Хонг Конг, за да уреди всичко. Капиталите ни свършваха, и то бързо. Все още не знам поради какво най-много реших да действам с него; боях се от Хрома, и никога не съм си падал твърде много по това да стана богат.
Опитвах се да се убедя, че това да изгориш Дома със Сините светлини е добра идея, защото мястото е скапано и гнусно, но просто не можех да го приема. Не обичам Сините светлини, защото бях изкарал там веднъж адски депресираща вечер, но това не беше извинение за атакуването на Хрома. Всъщност наполовина предполагах, че ще умрем при опита. Дори с тази програма-убиец шансовете не бяха съвсем на наша страна.
Боби беше се заровил в писането на набора команди, които трябваше да пуснем точно в центъра на компютъра на Хрома. Това се очертаваше да го правя аз, защото Боби щеше да е затънал до гуша в удържането на руската програма от това да атакува директно за разрушаване. Беше прекалено сложна, за да можем да я пренапишем, така че се налагаше той да се опита да я удържи в продължение на двете секунди, които ми бяха нужни.
Сключих сделка с един уличен побойник на име Майлс. Той трябваше да следи Рики през нощта на изгарянето, да я държи под око и да ми дрънне по телефона в определен час. Бях му казал ако ме няма на телефона или не отговоря по точно определен начин, да я пипне и да я натовари на първата тръба за където и да било. Дадох му да й даде запечатан плик, с пари и бележка.
Боби всъщност не се беше замислил особено какво ще стане с нея, ако се издъним. Просто непрекъснато ми разправяше колко много я обича, къде ще отидат заедно и как ще изхарчат парите.
— Първо й купи „Цайс Икон“, човече. Това е, което иска тя. Говореше напълно сериозно за онази работа със симстима.
— Ей, — вдигна той очи от клавиатурата, — тя няма да има нужда да работи. Ще го направим, Джек. Тя ми е късметът. Вече никога няма да има нужда да работи.
— Твоят късмет — казах. Не бях щастлив. Не можеш да си спомня да съм бил щастлив някога. — Случайно да си виждал напоследък късмета си наоколо?
Не беше, нито пък и аз бях. Бяхме и двамата твърде заети.
Тя ми липсваше. И липсата й ми напомняше за едничката ми нощ в Дома със Сините светлини, понеже бях отишъл там, защото някой друг ми липсваше. Бях започнал с това, че се напих, след това се заблъсках с инхалатори вазопресин. Ако най-големият ти проблем е решил да ти се стовари пряко на главата, пиячката и вазопресинът са върхът на мазохистичната фармакология: спиртът те разревава, а вазопресинът те кара да си припомняш. Ама наистина да си припомняш. Клинично използват гадорията срещу старческа амнезия, но улицата намира своя собствена употреба на нещата. Така че си докарах едно ултраинтензивно повторение на неприятна история: проблемът е, че си получаваш и лошото наред с доброто. Отиваш на лов за спомена за животинския екстаз, и получаваш също и това какво си казал, и това какво тя е отговорила, и как си е тръгнала, без да погледне назад.
Не си спомням как реших да ида до Сините светлини, или как се придвижих дотам, звукоизолираните коридори и онова наистина хитро декоративно водопадче, сълзящо някъде, или може би само холограма на водопадче. Имах доста пари тази нощ; някой беше дал на Боби тлъста пачка за отваряне на трисекунден прозорец в леда на някой друг.
Портиерите май не харесаха какви погледи им хвърлям, но като че ли нямаше проблем относно парите ми.
Пиеше ми се още, когато свърших за каквото бях дошъл. Тогава се изцепих за нещо пред бармана относно клозетни некрофилиаци, и това не беше прието особено добре. Тогава тоя доста едър тип реши да ми вика Героя от Войната, което никак не обичам. Мисля, че му показах някои трикове с ръката, преди да изгасне осветлението, и се събудих след два дни в миниатюрна кутийка за спане някъде другаде. Евтино място, няма къде дори да се обесиш. Седнах на тясната темперопорова плоскост и се наревах.
Някои неща са по-лоши, отколкото да бъдеш сам. Но това, което продават в Дома със Сините светлини, е толкова популярно, че е почти легално.
В сърцето на мрака, в неподвижния му център, искровите системи разсичат тъмнината с вихрушки от светлина, прозрачни бръсначи, отделящи се с въртене от нас във всички посоки; висим в центъра на тиха забавена експлозия, парчета лед избледняват и изчезват завинаги, и гласът на Боби долита през светлинни години от симулирана електронна пустота:
— Изгаряй кучката. Не мога да удържам нещата…
Руската програма, издигайки се през кулите от данни, закрива цветовете като от детски играчки. И аз включвам самоделния команден пакет на Боби в центъра на студеното сърце на Хрома. Експресното излъчване излита, импулс кондензирана информация, която профучава право нагоре, оттатък надебеляващата кула от мрак, руската програма, докато Боби се бори да контролира тази ключова секунда. Безформена ръка от сянка посяга от извисяващия се мрак, твърде късно.
Направихме го.
Мрежата се сгъва около мен като оригами.
И таванчето мирише на пот и изгаряща електроника.
Мисля, че чух Хрома да пищи, тънък метален звук, но това е невъзможно.
Боби се смееше със сълзи в очите. Таймерът за изминало време в ъгъла показваше 07:24:05. Изгарянето беше отнело малко под осем минути.
Руската програма се беше разтопила в слота си.
Бяхме раздали повечето от сметката на Хрома на дузина световноизвестни личности. Беше твърде голяма, за да можем да я глътнем, а знаехме, че трябва да я унищожим, да я изгорим до дъно, за да не
