Уилям Гибсън
Изгарянето на Хрома
Жега беше оная нощ, когато изгорихме Хрома. По пресечките и ъглите отвън мушичките се блъскаха до смърт в неона, но в таванчето на Боби единствената светлина идваше от екрана на монитора и от зелените и червени светодиоди на предния панел на мрежовия симулатор. Знаех всеки чип в симулатора на Боби на пръсти; изглеждаше на външен вид като собствения ти ежедневен Оно-Сендай VII, „Киберпространство Седем“, дето му викат, но го бях преработвал толкова пъти, че зор ще видиш да намериш дори един квадратен милиметър заводско опроводяване в целия този силикон.
Чакахме един до друг пред пулта на симулатора, гледайки часовия дисплей в долния ляв ъгъл на екрана.
— Давай — казах, когато часът настъпи, но Боби вече действаше, бутвайки приведен руската програма в слота й с дланта на ръката си. Направи го с напрегнатата грация на хлапак, пъхващ поредната монета в електронна игра, сигурен в победата и готов да започне наградната серия от безплатни игри.
През зрителното ми поле пробълбука сребриста вълна фосфени, и мрежата започна да се разгъва в главата ми, 3-мерна шахматна дъска, безкрайна и напълно прозрачна. Руската програма сякаш се люлееше, когато поехме по линиите. Ако някой друг се беше включил в тази част на мрежата, би могъл да види как вълна искряща сянка се изтъркулва от малката жълта пирамида, изобразяваща нашия компютър. Програмата беше миметично оръжие, проектирано да абсорбира местния цвят и да се представя като високоприоритетно пренасочване, в какъвто и контекст да попадне.
— Поздравления — чух да казва Боби. — Току-що станахме инспекционна сонда на Комитета по атомна енергия на Източното крайбрежие… — Това значеше, че разчистваме фиброоптичните кабели пред себе си с еквивалента на пожарникарска сирена, но в симулираната мрежа изглеждаше, че просто се носим право към базата данни на Хрома. Още не я виждах, но знаех, че стените ни чакат. Стени от сянка, стени от лед.
Хрома: хубавичкото й детинско лице гладко като стомана, с очи, които биха си били на мястото на дъното на някоя дълбока падина в Атлантическия океан, студени сиви очи, които живееха под огромно налягане. Разправят, че тя измисляла собствени видове рак за хората, които й се изпречвали на пътя, рококови вариации по поръчка, които отнемали години, докато те убият. Разправят за Хрома доста неща, и нито едно от тях не е особено приятно.
Така че аз я закрих от ума си с образа на Рики. Рики, коленичила в ивица прашна слънчева светлина, проникваща в тавана през мрежата от стомана и стъкло; избледнелият й камуфлажен комбинезон, розовите й прозрачни сандали, приятната линия на голия й гръб, докато тя рови из найлонова чанта за инструменти. Тя поглежда нагоре, и тъмноруса къдрица пада и погъделичква носа й. Усмихната, измъква стара риза на Боби, старият износен плат каки е опънат пред гърдите й.
Тя се усмихва.
— Кучи сине, — казва Боби, — току-що информирахме Хрома, че сме обиск от СРС и три призовки… Дръж се здраво, Джек…
Чао, Рики. Може би вече няма да те видя.
И мрак, пълен мрак, в залите на леда на Хрома.
Боби беше жокей, и ледът беше същността на играта му. Лед от ЛЕД, Легален Електронен Достъп. Мрежата е абстрактно представяне на връзките между системите за данни. Легитимните програмисти се включват към сектора за данни на работодателите им и се оказват обградени от ярки геометрични форми, изобразяващи корпоративните данни.
Кулите и полетата им висят в безцветното непространство на симулираната мрежа, електронният консенсус-халюцинация, който улеснява поддръжката и обмяната на масивни количества данни. Легитимните програмисти никога не виждат стените от лед, зад които работят, стени от сянка, които защищават работата им от другите, от майстори на индустриалния шпионаж и отмъквачи като Боби Куайн.
Боби беше жокей, Боби беше пробивач, взломаджия, ровещ из разширената електронна нервна система на човечеството, преджобващ данни и кредити в претъпканата мрежа, монохромен некосмос, където единствените звезди са плътните концентрати от информация, и високо над всичко това горят корпоративни галактики и студени спирални ръкави на военни системи.
Боби беше просто едно от онези хем млади, хем стари лица, които виждаш да пият в „Джентълменът- Мухльо“, шикозният бар за компютърни жокеи, джебчии и препродавачи на кибернетика. Бяхме партньори.
Боби Куайн и Джек Автоматичния. Боби е слабият, бледен образ с тъмните очила, Джек — типът със стандартна физиономия и миоелектричната ръка. Боби е по софтуера, Джек — по хардуера; Боби трака по клавиатурата, а Джек се грижи за всевъзможните джаджи, които те държат на върха. Или поне така щяха да ти кажат страничните наблюдатели в „Джентълменът-Мухльо“, преди Боби да реши да изгори Хрома. Можеха обаче също да ти кажат и че Боби вече притъпява острието, че забавя оборотите. Той беше на двайсет и осем, вече стар за клавиатурен жокей.
И двамата бяхме майстори по своята част, но все някак си големият шанс не падаше в торбата ни. Знаех откъде да намеря точните чарколяци, и Боби забърсваше до сухо каквото докопа. Сядаше с бяла хавлиена лента на челото и набираше по клавиатурите по-бързо, отколкото може да проследи око, пробивайки си път през най-шантавия лед в бизнеса, но това се случваше само когато нещо му опънеше жиците яката, а това не се случваше често. Не беше супермотивиран, а и аз бях от този тип, дето е доволен на платен наем и чиста фланелка.
Имаше си обаче Боби един номер с момичетата, като че ли бяха личната му колода карти за гадаене или нещо от сорта, такова, дето го държи в движение. Никога не разговаряхме за това, но когато започна да се усеща, че губи обороти това лято, той започна да прекарва повече време в „Джентълменът-Мухльо“. Сядаше на някоя маса до отворените врати и гледаше как тълпата преминава покрай него, през нощите, когато бръмбарите се блъскаха в неона и въздухът миришеше на парфюм и бърза храна. Виждаше се как тъмните му очила сканират лицата, които преминават, и сигурно беше решил, че точно Рики е тази, която той чака, допълнителната карта, която носи късмета. Новата.
Бях отишъл до Ню Йорк да поразгледам пазара и да видя има ли новичък софтуер.
Леговището на Финландеца има дефектна холограма на прозореца, ФИЛМСТУДИО ХОЛОГРАФИКС, над изложба от умрели мухи, покрити като с кожени палта от сив прах. Боклукът вътре е на височина до гърдите, вълни от него се издигат към стените, едва видими зад безименните отпадъци, зад изкривени полици, отрупани със стари списания за голотии и годишни течения от National Geografic с пожълтели гърбове.
— Трябва ти патлак — каза Финландецът. Той изглежда като рекомби-ДНК проект, предназначен да пригоди хората за високоскоростно заравяне. — Късметлия си. Имам новия Смит и Уесън, 4.8 Тактически. Виж, има си ксенонов прожектор монтиран под дулото, батерии в дръжката, хвърля дванайсетинчов кръг като слънце в зенита на петдесет ярда в пълен мрак. Толкова тесен светлинен източник, че е почти невъзможно да го изнюхаш. Направо като вуду при нощен бой.
Отпуснах ръката си да тропне на масата и забарабаних с пръстите; сервотата в дланта забръмчаха като капнали москити. Знаех, че Финландеца не може да понася този звук.
— Да я изтъркаш ли си се засилил? — Той ръчна дуралуминиевата киткова става с нагризания край на счупена писалка. — Не би ли запазил случайно малко тишина?
Не спрях.
— Не ми трябват пукала, Финландецо.
— Добре де, — каза той, — добре. — Спрях да барабаня. — Имам само това нещо тук, и дори не зная какво представлява то. — Изглеждаше нещастен. — Взех го от онези хлапета от мостовете и тунелите от Джърси миналата седмица.
— И как така се е случило веднъж да купиш нещо, което не знаеш какво е, Финландецо?
— Хитър типаж си. — Той ми подаде прозрачна кутия с нещо, което изглеждаше вътре като аудиокасета в найлонова опаковка. — Имаха паспорт. Имаха кредитни карти и часовник. И това.
— Имаш предвид, че са имали съдържанието на нечии джобове.
