крадец, навигационни знаци, които той можеше да следва през морето от барове и неон. За какво друго би могъл да се блъска? Не жадуваше за пари, поне не толкова отвътре, че да тръгне подир пътеводната им звезда. Не би работил за власт над други хора; мразеше отговорността, която тя носи. Изпитваше някаква базова гордост от изкуството си, но не чак толкова, че да го поддържа да се бори.
Така че използваше жените.
Когато Рики се появи, той се нуждаеше от някоя до немай-къде. Бързо западаше, и спечелените с отраканост пари му подсказваха, че играта му е изгубила остротата си. Нуждаеше се от голяма печалба, и то скоро, защото не познаваше никакъв друг начин на живот, и всичките му часовници бяха настроени на времето на крадеца, калибрирани по риска и адреналина и онова свръхчовешко утринно спокойствие, което идва, когато всеки ход се е оказал правилен, и солиден къс от нечий кредит тупва в собствената ти сметка.
Беше му дошло времето да си събере багажа и да си тръгне, така че беше поставил Рики по-високо и по-далече от която и да било друга когато и да било, въпреки че — едва се сдържах да не му го изкрещя — тя беше точно до него, жива, абсолютно реална, човешка, гладна, уморена, изпитваща скука, красива, възхитена, всичко това, което беше…
Тогава той излезе един следобед, около седмица преди да отскоча до Ню Йорк да видя Финландеца. Излезе и ни остави там на тавана, да чакаме да започне буря. Половината слънчева светлина беше засенчена от купол, който така и беше останал недовършен, а другата половина показваше небето, черно и синьо от облаци. Стоях до пулта, гледах нагоре към това небе, оглупял от горещия следобед и влажността, и тя ме докосна, докосна рамото ми, половининчовият ръб от твърд розов белег, който ръката не покриваше. Който и да ме докоснеше там, пръстите му се плъзваха към рамото, към шията…
Но тя не го направи. Ноктите й бяха лакирани в черно, не заострени, а продълговато заоблени, лакът беше само един тон по-тъмен от фиброкарбоновия ламинат, който обвива ръката ми. Дланта й се плъзна надолу по ръката, черните нокти следяха заварения шев, надолу до черната анодизирана лакътна става, надолу към китката, дланта й беше мека като на дете, пръстите й се разтваряха, за да обгърнат моите, с длан до перфорирания дуралуминий.
Другата й ръка се надигна и отърка в изводите за обратна връзка, и целия следобед валя, и капките барабаняха по стоманата и опушеното стъкло над леглото на Боби.
Ледените стени отхвърчат настрани като свръхзвукови пеперуди, направени от сянка. Зад тях е илюзията за безкрайно пространство на мрежата. Все едно гледаш запис как се строи предзаводска сграда, само дето записът е пуснат обратно и на висока скорост, и стените сякаш ги носи вятър.
Опитвам се да си напомня, че това място и заливите отвъд са само изображения, че ние не сме „в“ компютъра на Хрома, а само сме се свързали с него, докато симулаторът на мрежата в таванчето на Боби генерира тази илюзия… Основните данни започват да се появяват, оголени, уязвими… Това е оттатъшната страна на леда, видът на мрежата, който никога не съм виждал преди, видът, който петнайсет милиона легитимни компютърни оператори виждат всеки ден и приемат за даденост.
Основните данни се извисяват над нас като вертикални влакчета на ужаса, с цветово кодиране на достъпа. Ярки основни цветове, невъзможно ярки в това прозрачно нищо, свързани с безбройни хоризонтали в детско синьо и розово.
Но ледът все още засенчва нещо в центъра на всичко това, сърцето на целия скъп мрак на Хрома, самото му сърце…
Когато се върнах от пазаруването си в Ню Йорк беше късен следобед. Почти без слънце на небето, но на екрана на монитора на Боби блестеше структурата на лед, двумерно графично изображение на нечия компютърна защита, неонови линии, преплетени като молитвено килимче на Арт Деко. Изключих терминала, и екранът на монитора изгасна.
Вещите на Рики бяха пръснати по работната ми маса, найлонови чанти, от които се подаваха дрехи и гримове, чифт яркочервени каубойски ботуши, аудиокасети, гланцови японски списания за звездите на симстима. Натрупах всичко под масата и откачих ръката си, напълно забравил, че програмата, която домъкнах от Финландеца, беше в десния джоб на якето ми, така че трябваше да я изровя оттам с лявата ръка и след това да я поставя в облицованите челюсти на бижутерското менгеме.
Уолдосът изглежда като старо аудио-свирило, дето някога са свирили записи на диск, и менгемето е поставено под противопрахов прозрачен капак. Самата ръка е дълга мъничко над сантиметър, и се върти на това, което би било лоста на някоя от онези въртялки. Но не гледам към него, когато прикрепя проводниците към чукана; гледам към скопа, понеже това там е сега ръката ми, в черно-бяло, увеличение 40 х.
Калибрирах инструмента и взех лазера. Усещах го малко тежък; намалих тежестно-сензорния вход на четвърт килограм на грам и се заех за работа. При 40 х страната на програмата изглеждаше като контейнер на влекач.
Отне ми осем часа да го пробия: три часа с уолдоса, лазера и четири дузини пробки, два часа на телефона, за да се свържа с Колорадо, и три часа, за да пусна диск с лексикон, способен да превежда технически руски отпреди осем години.
Кирилските букви се плъзнаха надолу по дисплея ми, превръщайки се в английски някъде по средата на пътя. Имаше доста дупки, където лексиконът се натъкваше на специализираните военни съкращения в декодирания текст, който купих от човека ми в Колорадо, но ми даде някаква представа какво съм купил от Финландеца.
Чувствах се като пънк, който е излязъл, за да си купи нож с пружина, и се е върнал в къщи с малка неутронна бомба.
Пак се издъних, помислих си. Каква полза от неутронна бомба при уличен бой? Нещото под противопраховия капак беше абсолютно извън моя обхват. Нямах представа дори къде да се отърва от него, дори къде да търся купувач. Някой беше имал, само че той беше мъртъв, някой с часовник „Порше“ и фалшив белгийски паспорт, само че никога не бях опитвал да се движа в тези кръгове. Джебчиите на Финландеца от предградията се бяха насадили на някой с бая височки връзки.
Програмата в бижутерското менгеме беше руски военен ледотрошач, компютърен вирус-убиец.
Беше утро, когато Боби се върна сам. Бях заспал с чанта пакетирани сандвичи под главата.
— Искаш ли да ядеш? — запитах го, все още не напълно буден, подавайки му сандвичите. Бях сънувал програмата, вълните гладни искрови системи и миметичните й подпрограми; в съня ми тя беше някакво животно, безформено и плъзгащо се.
Той бутна чантата настрани, провирайки се към пулта, и натисна функционален клавиш. На екрана светна сложният рисунък, който бях видял вчера следобеда. Избърсах съня от очите си с лявата ръка, нещо, което не мога да направя с дясната. Бях заспал, мъчейки се да реша дали да му кажа за програмата. Може би трябваше да я продам сам, да запазя парите, да започна някъде на чисто, да поканя Рики да дойде с мен.
— Чие е това? — запитах.
Той стоеше там в черния си памучен комбинезон, със старо кожено яке, наметнато на раменете му като плащ. Не беше се бръснал от няколко дни, и лицето му изглеждаше по-слабо, отколкото обикновено.
— На Хрома е — отговори той.
Ръката ми се сгърчи и започна да щрака, страхът се предаваше на миолектриката през карбоновите куплунги. Разсипах сандвичите: обелени кълнове и яркожълти намазани с масло филийки по неметения дървен под.
— Ти си луд за връзване — казах.
— Не — каза той. — Мислиш, че е успяла да го разрови ли? Няма начин. Вече нямаше да сме живи. Лепнах се към нея през тройно сляпа комерсиална система в Момбаса и алжирски комуникационен спътник. Тя знае, че някой е хвърлил едно око, но не може да го проследи.
Ако Хрома беше проследила набега, който Боби беше направил върху нейния лед, вече бяхме ходещи трупове. Но той сигурно беше прав, иначе тя щеше да ме е ликвидирала още по пътя ми обратно от Ню Йорк.
— Защо нея, Боби? Дай ми само един разумен довод…
Хрома: бях я виждал може би половин дузина пъти в „Джентълменът-Мухльо“. Може би посещаваше
