Идору

Нещо, което при създаването на вселената е било равномерно разпръснато из нея, но сега може да бъде концентрирано при известни условия около определени личности и техните кариери. Според Кати Рез просто се беше задържал прекалено дълго. Чудовищно дълго. Той поставяше под съмнение валидността на теорията й. Нарушаваше реда на хранителната верига. Сигурно нищо в нея не беше достатъчно голямо, за да го изяде — дори „През ключалката“. И докато съставът Ло/Рез издаваше продукти с възмутителна редовност и в най-различни медии, певецът им упорито отказваше да се самоунищожи, да убие някого, да се набърка в политиката, да си признае за интересен проблем с наркотици или за нестандартен вид сексуалност. Всъщност, да направи каквото и да било, подходящо за започване на човъркане в „През ключалката“. Блестеше не много силно, но постоянно и мъничко над обсега на Кати Торънс. Лани винаги беше смятал, че това е истинската причина тя да го мрази толкова.

— Спомням си, че си купих първия им албум — каза Лани след известен размисъл, усещайки странен подтик да им каже истината. — Когато излезе.

— Заглавие? — Едноухият беше още по-мрачен.

— „Небесен канал Ло Рез“ — отвърна Лани, благодарен на миниатюрния синапс, помогнал му да си го спомни. — Но не мога да кажа колко са издали оттогава.

— Двайсет и шест, без да броим сборните — обади се господин Ямазаки и поправи очилата си.

Лани усещаше как хапчетата, които беше взел и които се очакваше да потиснат проблема с часовата разлика, се изплъзват изпод него като разпадаща се фармакологична опаковка. Стените на Процесът като че ли се сближаваха.

— Ако няма да ми кажете за какво става дума, се прибирам в хотела — каза той на едноухия. — Уморен съм.

— Кийт Алън Блекуел. — Онзи протегна ръка. Лани се остави неговата да бъде вдигната и разтърсена. Дланта на безухия беше като някакъв инструмент за физически упражнения. — Кийти. Ще пийнем по едно- две и ще си поприказваме.

— Кажете ми преди това дали сте от Парагон-Азия — предложи Лани.

— Въпросната фирма е ред-два в паметта на компютър в стаичка на улица Лигон — каза Блекуел. — Менте, но би могъл да кажеш, че е наше менте, ако това ти оправя идеята.

— Не съм сигурен оправя ли го — запъна се Лани. — Вдигате ме на полет дотук за интервю за работа, след това ми казвате, че фирмата, за която трябваше да ме интервюират, не съществува.

— Тя съществува — отвърна Блекуел. — В машината на улица Лигон.

Пристигна сервитьорка, облечена в безформени сиви торбести дрехи и покрита с нарисувани синини.

— Голяма халба „Кирин“. Студена. За теб, Лани?

— Кафе с лед.

— „Кола Лайт“, ако обичате — добави онзи, който се беше представил като Ямазаки.

— Окей — каза весело безухият Блекуел, когато сервитьорката изчезна в полумрака.

— Ще съм благодарен, ако можете да ми обясните какво правим тук — обади се Лани. И забеляза, че Ямазаки трескаво драска по екрана на малък ноутбук, а светлинната писалка проблясва слабо в мрака. — Записвате си това, нали?

— Извинявам се, не. Водя си бележки за костюма на сервитьорката.

— Защо? — запита Лани.

— Извинявам се — каза Ямазаки, записа бележката, изключи ноутбука и пъхна внимателно писалката във вдлъбнатина отстрани. — Студент съм по такива неща. Навик ми е да записвам преходностите на популярната култура. Нейният костюм повдига въпроса: дали просто отразява темата на клуба или представлява някакъв по-дълбок отговор на травмата от земетресението и последващата реконструкция?

2. НЕБЕСНА ЛИНИЯ ЛО РЕЗ

Срещнаха се на полянка в джунглата.

Келси беше направила растителността: големи ярки русовски2 листа, анимирани орхидеи, изпъстрени с представата й за тропически багри (която напомняше на Чиа за веригата магазинчета, където се продават „натурални“ козметични продукти с цветове, съвършено непознати за природата). Зона, единствената от телеприсъстващите, която някога беше виждала нещо подобно на истинска джунгла, беше измайсторила звуковата част. Имаше птичи гласове, невидими, но реалистично доплеруващи насекоми и странно растително шумолене, изкусно намекващо не за змии, а за някакво срамежливо космато нещо, любопитно и с меки лапички.

Светлината, каквато беше там, проникваше до тях през високи зелени дървесни корони, прекалено дисниевски за вкуса на Чиа. Въпреки че нямаше реална нужда от светлина — мястото така или иначе се състоеше единствено от нея.

Синята ацтекска безплътна мъртвешка глава на Зона светеше и призраците на сините й длани примигваха като стробоскопирани гълъби:

— Тая кастрирана курва, безтелесната, се е постарала да му впримчи душата. — От купола на неоновия череп изхвръкнаха сини стилизирани зигзази, сякаш да подсилят думите.

Чиа се чудеше какво всъщност е казала. Дали „кастрирана курва“ беше артефакт от симултанния превод онлайн, или на мексикански наистина можеш да го кажеш?

— Чакаме сигурно потвърждение от токийския орден — напомни им Келси. Баща й беше данъчен адвокат от Хюстън и по време на срещи у дъщеря му се вмъкваше по нещо от неговия специфичен работен жаргон и от способността му да чака, която Чиа намираше за дразнеща — особено когато биваше заявена от някоя какавида с очи като чинии, излязла от някое старо анимационно филмче. Чиа беше дяволски сигурна, че Келси не би изглеждала като нея на живо, ако им беше писано да се срещнат по този начин. (Самата Чиа в момента се представяше като леко изкривена според нея версия на това, което огледалото й показваше, че е всъщност. По-малък нос, може би. Устните — малко по-пълни. Но това беше всичко. Почти.)

— Точно така — каза Зона с миниатюрни, бясно вихрещи се в очите й регистри. — Ще чакаме. Докато той се приближава все повече към онова, което му е писано. Ще чакаме. Ако аз и моите момичета трябваше да чакаме толкова, Плъховете щяха да ни изметат от улиците.

Зона беше, както тя твърдеше, водач на въоръжена момичешка банда чиланга. Може би не най-злият в Мексико сити, но достатъчно сериозен по отношение на територия и подчинение. Чиа не беше сигурна, че го вярва, но това придаваше по-особен заряд на срещите им.

— Наистина ли? — Келси изскочи от своята какавида с елфическо достойнство, недоверчиво примигвайки със своите манга-кошутени клепки. — В такъв случай, Зона Роса, защо не се замъкнеш до Токио и не разбереш какво наистина става? Имам предвид дали Рез е казал това — че ще се ожени за нея? И докато се занимаваш с това, разбери дали тя съществува, или не, ясно?

Регистрите спряха на монета от десет цента.

Сините ръце се изпариха.

Черепът изглеждаше отдалечен на безкрайно разстояние и въпреки това оставаше абсолютно на фокус, ясен във всеки структурен детайл.

„Стар номер“ — помисли си Чиа. Бариера.

— Знаеш, че не мога да направя това — каза Зона. — Имам отговорности тук. Мария Кончита, водач на Плъховете, заяви, че…

— Все едно ни пука? — изстреля се Келси право нагоре, нейната какавиденост беше бледа мъгла срещу издигащото се кълбо от зеленина. Докато тя се носеше под купола, слънчев лъч галеше една от невъзможните скули. — Зона Роса е абсолютен лайнар! — изрева тя съвсем не като какавида.

— Не се карайте — каза Чиа. — Това е важно. Моля ви.