Тогава погледът й долови някакво движение високо в бензиновото небе. Птиците на Зона?
— Влязох в сайта ти — каза Чиа. — Нямаше те, нещо…
— Знам. Видя ли го?
Щом Зона мина край коледното дърво, неговите овални сребърни орнаменти оформиха черни очни кухини, всяка от двойките се завъртя, за да я проследи.
— Не. Мисля, че го чух.
— Не знам какво е. — Представянето на Зона бе дори по-бързо и неспокойно от обикновено. — Дойдох тук за съвет. Казаха ми, че си била в сайта ми и че сега си тук…
— Познаваш ли това място?
— Някой тукашен ми помогна да създам сайта си. Невъзможно е да влезеш тук без покана, разбираш ли? Името ми е в списъка. Макар че не мога да отида по-надолу, в самия град, без придружител.
— Зона, толкова съм загазила! Крием се в някакъв ужасен хотел, а и Мериалис е там…
— Кучката, която те използва за муле, нали? Къде е?
— В стаята в този хотел. Каза, че е скъсала с гаджето си и онова е негово, нано-нещото…
— Нано какво?
— Каза, че е някакъв нано-асемблер.
Чертите на Зона Роса излязоха на фокус, когато дебелите й вежди подскочиха.
— Нанотехнология?
— Това е в чантата ти? — попита Масахико.
— Увито в найлонова торбичка.
— Един момент — той изчезна.
— Кой е този? — попита Зона.
— Масахико. Братът на Мицуко. Той живее тук.
— Къде отиде?
— Обратно в хотела, откъдето се логнахме.
— Тия говна, в които си затънала, това е откачено — каза Зона.
— Моля те, Зона, помогни ми! Мисля, че никога няма да се прибера вкъщи!
Масахико се появи отново, с нещото в ръка, без торбичката от безмитния.
— Сканирах го — каза той. — Мигновено бе идентифицирано като първичен биомолекулярен модул Си/7А на Родел ван Ерп. Това е лабораторен прототип. Не можем да определим точния му законен статус, но производственият модел Си/9Е е Клас 1 нанотехнология, забранена от международните закони. Според японските закони доказаното притежание на Клас 1 устройство води автоматично до доживотна присъда.
— Доживотна? — каза Чиа.
— Същото се отнася и за термоядрени устройства — добави той примирено, — отровни газове, биологични оръжия.
Той подаде сканирания предмет на Зона, за да го проучи.
Зона го погледна.
— Да го начукам на майка ти — каза тя, тонът й изразяваше печален респект.
31. ТАКА СТОЯТ НЕЩАТА
— Виждаш ли как стоят нещата, Лани? „Каквото повикало, такова се обадило“? „Можеш да бягаш, но не можеш да се скриеш“? Познати ли са ти тези поговорки, Лани? Как някои неща стават клишета, защото попадат в точно определени истини, Лани? Кажи нещо, Лани!
Той се свлече в едно от миниатюрните кресла, държейки се за ребрата.
— Изглеждаш ужасно, Лани. Къде си бил?
— „Западният свят“ — отговори той. Не му харесваше да вижда на екрана как прави онези неща, но откри, че не може да отмести поглед. Знаеше, че това там не е той. Бяха наложили лицето му върху някой друг. Но това беше неговото лице. Той си спомни за нещо, което бе чул някой да казва за огледалата, много отдавна — че са някак си противоестествени и опасни.
— Значи сега се пробваш в Ориента?
Тя не бе разбрала, помисли той, което означаваше, че не знаеше къде е бил преди това. Което означаваше, че те не са го наблюдавали тук.
— Това е онзи тип — каза той, — онзи Хилман. От деня, в който се запознах с теб. Интервюто ми за работа. Той беше порно актьор в свободното си време.
— Не мислиш ли, че е ужасно груб с нея?
— Коя е тя, Кати?
— Върни се назад. Ако можеш да си спомниш Клинтън Хилман, Лани…
Лани тръсна глава.
— Мисли за актьор, Лани. Мисли за Алисън Шайърс…
— Дъщеря му — обяви Лани, без никакво съмнение.
— Определено смятам, че това е прекалено грубо. Направо граничи с изнасилване, Лани. Малтретиране. Мисля, че можем да го определим като случай на физическо насилие.
— Защо ще го прави? Как сте я накарали да го направи? — той се обърна от екрана към Кати. — Имам предвид, ако не е изнасилване наистина.
— Нека чуем озвучаването, Лани. Чуваш ли какво казваш ето там? Хвърля малко светлина по въпроса…
— Недей — каза той. — Не искам да го чувам.
— Говориш за баща й през цялото време, Лани. Искам да кажа, че манията е едно, но просто да бръщолевиш за него по този начин по време на отвратително, мощно чукане…
Той почти падна, ставайки от стола. Не можеше да намери ръчното управление. Имаше жици отзад. Издърпа първите три, които напипа. Третата свърши работа.
— Да го сложим на сметката на Ло/Рез, Лани? „Рок-ендрол“ начин на живот? Не би ли трябвало да ги изхвърлиш през прозореца все пак?
— За какво е всичко това, Кати? Какво точно искаш да ми кажеш?
Тя му се усмихна. Същата усмивка, която си спомняше от интервюто за работа.
— Може ли да ти казвам Колин?
— Кати, да ти го начукам!
Тя се разсмя.
— Май се върнахме там, откъдето започнахме, Лани.
— Как така?
— Мисли за това като за интервю за работа.
— Аз си имам работа.
— Ние ти предлагаме друга, Лани. Можеш да работиш на две места.
Лани се върна на стола. Приведе се възможно най-бавно. Болката го караше да се задъхва.
— Какво има?
— Ребрата. Болят ме.
Той намери начина да се облегне, което изглежда помогна.
— Бил ли си се? Това кръв ли е?
— Бях в един клуб.
— Това е Токио, Лани. Тук не се бият в клубовете.
— Това наистина ли е тя, дъщерята?
— Със сигурност. И ще е повече от радостна да говори за това в „През ключалката“, Лани. Въвлечена в садистични сексуални игри от сталкер, вманиачен по нейния известен, любящ баща. Който се обърна на другата страна, между другото. Сега е наш човек.
— Защо? Защо ще го прави? Защото той й е казал?
— Защото — обясни Кати, гледайки го сякаш бе притеснена, че може да е получил и мозъчно увреждане, — тя самата е амбициозна актриса, Лани. — Тя го погледна с надежда, като че ли той може
