Идору

изведнъж да започне да анализира данните. — Големият пробив.

— Това ще е нейният голям пробив?

— Пробивът — каза Кати Торънс — си е пробив. И знаеш ли какво? Опитвам се, опитвам се с все сила да осигуря такъв на теб вместо това. В момента. А и той няма да е първият, нали?

Телефонът иззвъня.

— По-добре го вдигни — каза тя и му подаде бялата кедрова табличка.

— Да?

— Базата-данни на феновете. — Беше Ямазаки. — Трябва да влезете в нея сега.

— Къде сте?

— В гаража на хотела. В буса.

— Вижте, малко съм скапан в момента. Не може ли да почака?

— Да чака? — Ямазаки звучеше ужасен.

Лани погледна към Кати Торънс. Носеше нещо черно и недостатъчно късо, за да покаже татуировката й. Косата й беше по-къса.

— Ще сляза при първа възможност. Дръжте я отворена. — Той затвори, преди Ямазаки да успее да отговори.

— За какво беше това?

— Шиацу.

— Лъжеш.

— Какво искаш, Кати? Каква е сделката?

— Него. Искам него. Искам да проникна. Искам да знам какво прави. Искам да знам какво си мисли, че прави, докато чука някаква японска софтуерна пичка.

— Да се ожени — каза Лани.

Усмивката й се изпари.

— Не ме поправяш, Лани.

— Искаш да го шпионирам.

— Да го проучиш.

— Ташаци.

— Както искаш.

— Искаш да го подредя, ако открия нещо, което можете да използвате.

Усмивката се завърна.

— Да не изпреварваме събитията.

— А аз получавам?

— Живот. Живот, в който не си заклеймен като вманиачен сталкер, тормозил привлекателната дъщеря на обекта на своята мания. Живот, в който не е публично достояние, че серия от катастрофални фармацевтични опити перманентно са увредили мозъка ти. Стига ли?

— Ами тя? Дъщерята? Направила е всичко това с тоя тип Хилман за нищо?

— Ти ще кажеш, Лани. Работи за нас, дай ми това, което искам, и тя е боклук без късмет.

— Толкова лесно? Ще се съгласи с това? След всичко, което е трябвало да направи?

— Ако иска да запази и най-малката си надежда за евентуална актьорска кариера — да.

Лани я погледна.

— Това не съм аз. Това е морф. Ако успея да докажа, че е морф, мога да ви съдя.

— Нима? Можеш да си го позволиш, нали? Отнема години. И дори тогава може да не спечелиш. Имаме много пари и талант за пръскане по такива проблеми, Лани. Правим го непрекъснато. — На вратата се звънна. — Това е за мен — каза тя. Стана, отиде до вратата и докосна наблюдателния монитор. Лани зърна част от лицето на мъж. Беше Райс Даниелс без характерните си слънчеви очила. — Райс е заедно с нас сега, Лани — каза тя. — Беше особено полезен, що се отнася до миналото ти.

— „Извън контрол“ не даде резултат? — Лани попита Даниелс.

Даниелс показа на Лани многото си бели зъби.

— Сигурен съм, че бихме могли да работим заедно, Лани. Надявам се, че нямате възражения по това, което се случи.

— Възражения?

Кати се върна и подаде на Лани празна бяла картичка с написан с молив номер.

— Обади ми се. До девет утре. Остави съобщение. Да или не.

— Даваш ми възможност за избор?

— Така е по-забавно. Искам да помислиш за това. — Тя се пресегна и оправи яката на ризата на Лани. — Броят на шевовете — каза тя. Обърна се и излезе, Даниелс затвори вратата зад тях.

Лани остана да седи, втренчен в затворената врата, докато телефонът не звънна.

Беше Ямазаки.

32. НЕКАНЕНИЯТ

— Трябва да атакуваме — каза Зона Роса, подсилвайки думите си с бързо превключване в режим ацтекска мъртвешка глава. Бяха с Масахико и Гоми Бой обратно в стаята на Масахико в Забранения град, далеч от хипнотичния хаос на гъмжащия покрив.

— Да атакуваме? — грамадните очи на Гоми Бой изпъкваха весело както винаги, но гласът му издаде напрежението. — Кого ще атакувате?

— Ще намерим начин да пренесем боя при врага — каза Зона Роса гробовно. — Пасивността е смърт.

Нещо, което на Чиа й заприлича на яркооранжев поднос за напитки, се плъзна изпод вратата на Масахико по пода, но нещото-сянка го излапа, преди тя да успее да го разгледа отблизо.

— Ти — обърна се Гоми Бой към Зона Роса — си в Мексико сити. Ти не си физически или юридически застрашена от нищо!

— Физически? — каза Зона Роса и превключи на разярена версия на предишното си представяне. — Искаш физически, кучи сине? Ще те пречукам физически! Мислиш си, че не мога да го направя? Мислиш си, че живееш на Марс или нещо такова? Качвам се направо на „Аеронавес“ с моите момичета, намираме те и ти откъсваме японските топки! Мислиш ли, че не мога да го направя? — Назъбеният автоматичен нож с драконова дръжка сега беше изваден навън и трепереше пред лицето на Гоми Бой.

— Зона, моля те — намеси се Чиа. — Досега той не е правил нищо друго, освен да ми помага! Недей!

Зона изсумтя. Острието изчезна.

— Не ме предизвиквай — каза тя на Гоми Бой. — Приятелката ми е затънала до гуша в лайна, а аз имам някакво призрачно копелдашко нещо в сайта си…

— То е и в софтуера на Сендбендърите ми — обади се Чиа. — Видях го във Венеция.

— Видяла си го? — Накъсаните образи циркулираха по-бързо.

— Видях някакво нещо…

— Какво? Какво видя?

— Някой. До фонтан в края на една улица. Може би беше жена. Уплаших се. Офейках. Оставих Венецията си отворена…

— Покажи ми — каза Зона. — В моя сайт не можах да го видя. Гущерите ми също не успяха, но се възбудиха. Птиците летяха по-ниско, но не откриваха нищо. Покажи ми това нещо!

— Но, Зона…

— Веднага! — заповяда й Зона. — Това е част от тия говна, в които си се забъркала. Трябва да е.

* * *