— Ще проникнете в данните на Ло/Рез както преди, Лани-сан, но едновременно с това ще влезете и в базата на феновете. Дълбочина на полето. Измеримост. Данните на феновете ще ви осигурят степента на личностно характеризиране, от която имате нужда. Паралакс, нали?
Арли подаде видеоочилата на Лани.
— Погледни — каза тя. — Ако не свърши работа, майната му. — Ямазаки потрепна. — Във всеки случай, ще ти намерим доктора на хотела след това.
Лани се облегна на седалката и си сложи очилата.
Затвори очи. Чу очилата да се включват. Отвори очи пред същите лица, които бе видял преди, в Акихабара. Безхарактерни. Институционални в своята редовност.
— Ето го фенклуба — чу да казва Арли и безинтересните лица изведнъж станаха прозрачни, безкрайна мрежа от съобщения и коментари се разкри там в сложна органична плетеница.
— Нещо е… — започна той, но изведнъж се оказа отново в апартамента в Стокхолм с грамадните керамични пещи. Но този път беше място, а не просто милион добре подредени фактчета. Огнени сенки танцуваха зад тесните прозорчета от слюда на украсената, желязна врата на печката. Пламък на свещ. Подът беше от дървени талпи, всяка широка колкото раменете на Лани, постлани с меките тонове на стари килими. Нещо насочи погледа му към другата стая, край кожен диван, покрит по-малки килими, и му показа черния прозорец зад отворените драперии, където снежинки, много големи и изящни, падаха свободно край заскреженото стъкло.
— Откриваш ли нещо? — Арли. Някъде много далече.
Той не отговори, продължи да гледа, докато гледната му точка бе обърната. За да го отведе надолу по централен коридор, където високо овално огледало не показа отражение, когато той мина пред него. Замисли се за CD-ROM-ите, които бе разглеждал в сиропиталището — обитавани от духове замъци, изоставени в орбита космически кораби, гъмжащи от чудовища… Цък тук. Цък там. И някак си винаги бе чувствал, че никога не бе успявал да намери голямото чудо, нещото, което би направило търсенето смислено. Защото не е било там, реши той впоследствие. Почти никога не беше и така той загуби интерес към тези игри.
Но голямото чудо тук — цък върху спалнята — беше Рей Тоеи. Подпряна на бели възглавници в края на бяло море, главата и наметнатите й рамене се показваха над надупчена дантела и блясъка на фин памук.
— Вие бяхте наш гост тази вечер — каза тя. — Не можах да говоря с вас. Съжалявам. Нещата се объркаха, а и пострадахте.
Той я гледаше в очакване на планинските долини и камбаните, но тя само погледна назад. Никой не идваше и той си спомни какво бе казал Ямазаки за честотата.
Отстрани го прониза болка.
— Откъде знаете? Че съм пострадал?
— Предварителният доклад на охраната на Ло/Рез. Техникът Пол Шанън казва, че изглежда, сте били наранен.
— Защо сте тук? („Лани — чу той гласа на Арли, — добре ли си?“)
— Намерих го — каза идору. — Не е ли прекрасно? Но той не е бил тук след завършването на реставрациите. Така че всъщност никога не е бил тук. Но вие сте били тук преди, нали? Мисля, че така го открих. — Тя се усмихна. Тук беше много красива, носеща се в белотата. Той не можа да я огледа наистина в „Западният свят“.
— Влизах тук по-рано — отвърна той, — но не изглеждаше така.
— Но после… се е променило, нали? Станало е много по-добро. Защото една жена от майсторите, реставрирали пещите, е направила опис на всичко, когато е било готово. Само за себе си, за приятелите си, но вие виждате до какво е довело. Беше в данните на фенклуба. — Тя се взря в една от свещите, която гореше в свещник от полиран месинг. На масичката до него имаше книга и портокал. — Чувствам се много близо до него тук.
— Аз ще се чувствам по-близо до него, ако ме върнете отвън.
— На улицата? Вали сняг. А и не съм сигурна, че улицата е там.
— В основната система от данни. Моля ви. За да мога да си свърша работата…
— О — каза тя и му се усмихна, а той се втренчи в сплетените полета на информационните лица.
— Лани? — каза Арли, докосвайки рамото му. — С кого говориш?
— С идору — отвърна Лани.
— В нодално видение? — обади се Ямазаки.
— Не. Тя беше в данните, не знам как. Беше в модел на жилището му в Стокхолм. Каза, че е отишла там, защото съм го посетил преди това. После я помолих да ме върне обратно тук…
— Обратно къде? — попита Арли.
— Където мога да виждам — каза Лани, загледан в сложно образувани каньони, с много разклонения, които му напомниха на „Риълтрий“ 7.2 на Арли, но някак си органични, всеки сегмент — плътно покрит с коментари. — Ямазаки беше прав. Материалът на феновете изглежда ще свърши работа.
Той бе чул Жерар Делуврие в лабораториите на ТАЙДЪЛ да го насърчава да не се концентрира.
Течение. Надолу по делти от бивши гаджета, степени на одобрение на връзките с тях, лични мнения за Рез или Ло заедно с коя да е жена на кое да е публично място, всяко описание — осветено от важността на събитието за този, който го беше изпратил. За Лани това беше най-странният аспект на тази информация, перспективата, в която тези двете се преплитаха. Човешко във всеки детайл, но после — не толкова. Всичко беше педантично, фанатично прецизно може би, но винаги сглобено около фалшивата арматура на знаменитост. Той можеше да види славата тук, не като идеята на Кати за първична субстанция, а като вродено парадоксално качество в същината на света. Установи, че количеството данни, събрано тук от феновете на групата, беше много по-голямо от всичко, което самата група бе създала. И реалното им творчество — музиката и клиповете, беше просто частица от това.
— Но този е любимият ми — Лани чу да казва идору и после гледаше как Рез се качва на ниска сцена в някакъв претъпкан клуб, всичко в психеделично корейско розово, пренаситени краски като анимационни версии на месото на тропически дини. — Така се чувстваме. — Рез взе един микрофон и започна да говори за нови форми на съществуване, за нещо, което наричаше „алхимически брак“.
И някъде ръката на Арли беше върху неговата, гласът й беше напрегнат.
— Лани? Съжалявам. Трябваш ни отново тук сега. Господин Куваяма е тук.
34. КАЗИНО
Чиа погледна навън между прашните летви, към улицата, където валеше. Това беше работа на идору. Чиа никога не бе пускала дъжд във Венеция, но нямаше нищо против начина, по който изглеждаше. Явно пасваше. Беше като Сиатъл.
Идору каза, че апартаментът бе наричан казино. Чиа беше виждала казина по телевизията и те въобще не изглеждаха така. Това се състоеше от няколко малки стаи с лющещи се стени, измазани с хоросан, и големи старомодни мебели със златни лъвски крака. Всичко бе направено от парчетии така, че можеше почти да се помирише. Щеше да мирише на вехто, реши тя, и едновременно на парфюм. Чиа не бе влизала в много от тези модули — вътрешността на нейната Венеция, защото бяха някак си зловещи. Не й носеха това, което чувстваше по улиците.
Главата на Зона върху масата с лъвски крака издаваше онзи звук на смазано насекомо. Зона се беше смалила в това — малка синя неонова миниатюра на ацтекския й череп, горе-долу с големината на малка ябълка. Защото Чиа й бе казала да млъкне и да прибере автоматичния нож. И това я бе вбесило, а може би и наранило, но Чиа не знаеше какво друго да направи. Искаше да чуе какво има да казва идору, а представлението „аз съм опасна“ на Зона определено пречеше. А то си беше точно това — перчене —
