Идору

— Боже мой — каза Зона, втренчена в катедралата на свети Марко. — Кой го е измислил?

— Това е град в Италия — обясни Чиа. — Бил е държава. Измислили са банкерството. Това е катедралата на Свети Марко. Има модул, на който можеш да видиш какво правят на Великден, когато патриархът изнася всички тия кости, обковани в злато части на светци.

Зона Роса се прекръсти.

— Като в Мексико… това е там, където водата стига до праговете на вратите, а улиците са вода?

— Мисля, че повечето от това вече е под водата — каза Чиа.

— Защо е тъмно?

— Така го държа… — Чиа погледна настрани, изследвайки сенките под сводовете. — Забраненият град, Зона, какво е той?

— Казват, че е започнал от шеърнат файл-убиец. Знаеш ли какво е файл-убиец?

— Не.

— Това е стар израз. Начин да се избягват входящите съобщения. С файла-убиец на място тези съобщения все едно въобще не са съществували. Никога не стигали до теб. Това е от времето, когато мрежата е била още нова, разбираш ли?

Чиа знаеше, че когато майка й се родила, въобще не е имало мрежа или почти не е имало, но както учителите й в училище обичаха да изтъкват, трудно е човек да си го представи.

— Как е станало град? И защо е натъпкан така?

— На някой му хрумнала идеята да обърне файла-убиец наопаки. Не се е случило точно така, ако ме разбираш, но така върви историята: хората, които създали Хак Нам, били много ядосани, защото мрежата била свободна, човек можел да прави, каквото си поиска, но после правителствата и компаниите излезли с нови идеи за това какво може и не може да се прави. Та тези хора намерили начин да отделят нещо. Малко местенце, парче, като кърпа. Направили нещо като файл-убиец на всичко, всичко, което не харесвали, и го обърнали наопаки — Зона движеше ръцете си като магьосник. — И го избутали от другата страна…

— Другата страна на какво?

— Не се казва как са го направили — каза Зона нетърпеливо, — такава е историята. Как са го направили, не знам. Но такава е историята, така я разказват. Те отишли там, за да избягат от законите. За да няма закони, както когато мрежата била нова.

— Но защо са го направили да изглежда така?

— А, това мога да ти кажа — отговори Зона. — Жената, която ми помогна да създам своята страна, ми каза. Имало някакво място, близо до летище Каулуун, когато Хонгконг не бил част от Китай, но станала някаква грешка, много отдавна, а това място — много малко, с много хора, все още принадлежало на Китай. Та там нямало закони. Място извън закона. И все повече и повече хора се струпвали там; изградили го по- високо. Без правила, само сгради и живеещи в тях хора. Полицията не ходела там. Дрога, курви и комар. Но и хора, които живеели там, също. Фабрики, ресторанти. Град. Без закони.

— Още ли е там?

— Не — отвърна Зона. — Разрушили го, преди да стане отново китайски. Направили парк от бетон. Но тези хора, за които казват, че направили дупка в мрежата, намерили данните. Историята му. Карти. Снимки. И го построили наново.

— Защо?

— Не питай мен. Питай тях. Те всички са луди. — Зона сканираше Пиацата. — От това място настръхвам… — Чиа се замисли дали да не пусне слънцето, но тогава Зона посочи. — Кой е този?

Чиа гледаше Музикалния си учител, или нещо, което приличаше на него, да се разхожда към тях, излизайки от сенките на каменните сводове, където бяха кафенетата. Тъмният балтон се развяваше и разкриваше подплата с цвят на полирано олово.

— Имам софтуерен агент, който изглежда така — каза Чиа, — но той не би трябвало да е тук, ако не пресека някой мост. А и не можах да го намеря, когато бях тук последния път.

— Това не е онова, което си видяла?

— Не — отвърна Чиа.

Аура засия около Зона, която стана по-висока с увеличението на разделителната способност на покрития с шипове облак от светлина. Менящи се, застъпващи се равнини — като призраци от счупено стъкло. Кръжащи разноцветни насекоми.

Докато фигурата в балтона се приближаваше към тях по паважа на площада, зад нея се стелеше сняг; тя оставяше следи в него.

Аурата на Зона набъбваше все по-застрашително, мълния от мигаща тъмнина се оформяше над разкъсаните пластове светлина. Имаше звук, който напомни на Чиа за една от онези светлосини мухоловки, смачкващи особено тлъста буболечка, после големи крила разрязаха въздуха много близо: колумбийските кондори на Зона, неща от банките за данни. И изчезнаха. Зона избълва поток от испанска реч, която пребори превода — дълга и сочна псувня.

Зад приближаващата фигура на своя Музикален учител, Чиа видя как фасадите на големия площад изчезват напълно зад завеси от сняг.

Автоматичният нож на Зона сега приличаше на резачка, зъбатото му острие трептеше като живо. Златните дракони от пластмасовата дръжка преследваха двойните си огнени опашки около нейния кафяв юмрук през миниатюрни облачета от китайски орнаменти.

— Ще те изритам оттук — каза Зона, сякаш се наслаждаваше на всяка дума.

Чиа видя как снежният свят, погълнал нейната Венеция, рязко се свива и топи, следвайки линията на оставените стъпки, а чертите на Музикалния й учител се превърнаха в тези на Рей Тоеи, идору.

— Ти вече го направи — каза идору.

33. ТОПОЛОГИЯ

Арли го чакаше до асансьора на петия, най-долен етаж на хотелския паркинг. Тя се бе преоблякла в работните дрехи, с които той я видя първия път. Въпреки микропорната лепенка на подутата й устна дънките и шушляковото пилотско яке я правеха да изглежда бдителна и подготвена — две неща, които Лани почувства, че никога отново няма да може да бъде.

— Изглеждаш ужасно — каза тя.

Таванът тук беше много нисък и покрит с нещо сивкаво и подобно на вълна, за да ограничи шума. Биолуминесцентни кабели бяха закачени за него и неподвижният въздух бе натежал от сладникавата миризма на преработен газохол. Безупречни редици от малки японски коли блестяха като лъскави сиропирани бонбони.

— Ямазаки явно смяташе, че е спешно — каза Лани.

— Ако не го направиш сега — отвърна тя, — не знаем колко време ще отнеме, да го подкараме отново.

— Ами да го направим.

— Струва ми се, че дори не би трябвало да ходиш.

Той започна да върви, нестабилно, като че ли за да демонстрира.

— Къде е Рез?

— Блекуел го заведе обратно в хотела му. Проверяващият екип не намери нищо. Насам.

Тя го поведе край редица от стерилно чисти автомобилни решетки и брони. Той видя зеления бус, паркиран с предницата към стената, с отворени врати. Беше ограден с оранжеви пластмасови прегради и заобиколен от черните модули. Шанън, рижият техник, правеше нещо на червено-черен куб, разположен върху сгъваема пластмасова масичка.

— Какво е това? — попита Лани.

— Еспресо — отговори той с ръка в кутията, — но мисля, че набивката е сдала багажа.

— Седни тук, Лани — покани го Арли към предното място на буса. — Разтяга се.

Лани се качи на седалката.

— Не го изпробвай — каза той. — Може да не успееш да ме събудиш.

Ямазаки се появи над рамото на Арли, мигайки.