Идору

Някой блъсна Лани изотзад и той падна върху близката маса, счупвайки една чаша. Усети как чашата се раздробява под него и се намери да гледа право надолу за секунда в изпънатата латексова пола на жена, която изкрещя неистово точно преди масата да поддаде. Нещо, вероятно коляното й, го цапардоса здраво по главата.

Той успя да се изправи на колене, държейки се за главата и си спомни за научен експеримент, който бяха правили в Гейнсвил. Повърхностно напрежение. Поръсваш пипер в чаша вода. Поднасяш върха на игла към тънкия слой пипер. Гледаш как отскача от иглата като нещо живо. И той видя това да се случва тук, докато главата му кънтеше, но вместо пипера беше тълпата в „Западният свят“, а иглата, както разбра той, явно беше насочена към масата на Рез.

Гърбът на бяло вечерно кожено яке… Но после видя танка „Шърман“ да се приближава на раменете на ужасената тълпа, да се ускорява към него, огромен и безтегловен и тогава светлините изгаснаха.

Тълпата така или иначе крещеше, но мракът изкривяваше общия шум в нещо, което накара Лани да запуши ушите си. Или поне да се опита, защото някой се спъна в него и той се претърколи назад, свивайки се инстинктивно в зародишно кълбо и стягайки ръце зад врата си.

— Ей — каза глас много близо до ухото му, — ставай! Ще те стъпчат. — Беше Уили Джуд. — Виждам. — Ръка обгърна китката му. — Имам инфрачервено.

Лани остави барабанистът да го изправи на крака.

— Какво има? Какво става?

— Не ’нам, но хайде. Ше става по-лошо… — Сякаш по даден знак, ужасен писък от сурова животинска болка прониза безумната врява на тълпата. — Блекуел е хванал един — каза Уили Джуд и Лани усети как ръката на барабаниста сграбчи колана му. Той се препъваше, докато го издърпваха напред. Някой се натресе в него, извика на японски. После вдигна ръцете си нагоре, опитвайки се да предпази лицето си, и вървеше натам, накъдето го водеше барабанистът.

Изведнъж се озоваха във вдлъбнатина или коридор от относителна тишина.

— Къде сме? — попита Лани.

— Насам… — Нещо удари Лани през краката. — Маса — каза Уили Джуд. — Извинявай. — Под обувките на Лани скърцаше стъкло.

Дъга от зеленикава светлина, счупени намотки висяха в мрака. Още няколко стъпки и той видя Пещерата. Уили Джуд пусна колана му.

— Тук можеш да виждаш, нали? Тая биолуминесцентна история?

— Да — отвърна Лани. — Благодаря.

— Очилата ми не я регистрират. Улавям инфрачервено от топлите тела, но не мога да фиксирам стъпалата. Води ме надолу! — Той хвана ръката на Лани. Тръгнаха заедно надолу по стълбите. Облечено в черно трио японци профуча край тях, остави висока лачена обувка на напластеното стълбище и изчезна зад площадката. Лани изрита обувката от пътя на Уили Джуд и продължи нататък.

Когато свиха зад ъгъла на площадката, видяха Арли там със зелена бутилка от шампанско, вдигната над рамото й. На крайчеца на устата й имаше кърваво петно, по-тъмно от червилото й. Щом видя Лани, свали бутилката.

— Къде беше? — попита тя.

— В тоалетната.

— Изпусна шоуто.

— Какво стана?

— По дяволите — изруга тя, — палтото ми е горе.

— Продължавайте, продължавайте — подкани ги Уили Джуд.

Още стълби, още площадки, къдравите стени на Пещерата отстъпиха на бетон. Надолу край тях продължаваха да бързат хора, по един или в група, трескаво преминавайки стъпалата. Лани разтърка ребрата си, там където бе паднал върху чашата. Боляха го, но някак си бе успял да не се пореже.

— Изглеждаха като от Комбината — каза Арли. — Големи, грозни, лошо облечени типове. Не мога да кажа дали целта им беше Рез или идору. Сякаш си мислеха, че просто могат да влязат и да го направят.

— Какво да направят?

— Не знам — отвърна тя. — Куваяма бе разположил поне дузина от охранителите си на най-близките маси. А Блекуел сигурно се моли за такава случка всяка вечер, преди да си легне.

Той бръкна в джоба си, после светлините угаснаха.

— Той ги изгаси — каза Уили Джуд. — Някакво дистанционно. Той вижда в тъмното по-добре, отколкото аз с тия, инфрачервените. Не ’нам как го прави, но вижда.

— Ти как излезе? — Лани попита Арли.

— С фенерче. В чантичката ми.

— Лани-сан…

Обърна се назад и видя Ямазаки, единият ръкав на зеленото му карирано палто бе разпран на рамото, една от лещите на очилата му липсваше. Арли бе извадила телефон от чантичката си и псуваше тихо, докато се опитваше да го накара да проработи.

Ямазаки ги настигна на следващата площадка. Четиримата продължиха заедно надолу. Лани все още държеше слепия барабанист за ръка.

Когато излязоха на улицата, екипа от сърдити портиери на „Западният свят“ не се виждаше. Самотен полицай с найлонова покривка на фуражката си ломотеше като обезумял на микрофон, закачен отпред на дъждобрана му. В същото време ходеше напред-назад и жестикулираше драматично с бяла палка в неопределени посоки. Няколко вида далечни сирени се концентрираха върху „Западният свят“ и Лани реши, че чува хеликоптер.

Уили Джуд пусна ръката на Лани и нагласи видеоочилата си към уличната светлина.

— Къде ми е колата?

Арли свали телефона си, който очевидно сега работеше.

— По-добре да дойдеш с нас, Уили. Някакъв тактически екип е вече на път…

— Няма друго нещо като това — каза Рез и Лани се обърна, за да види певеца, който излизаше от „Западният свят“ и бършеше нещо бяло от тъмното си яке. — физическото. Прекалено много време във виртуалното и го забравяме, нали? Вие сте Лейнър? — протегна ръката си.

— Лани — поправи го Лани, докато тъмнозеленият бус на Арли спря до тях.

28. ВЪПРОС НА ДОВЕРИЕ

Мериалис отвори извито чекмедже, вградено в лицевата дъска на розовото легло. Носеше черен костюм с пола и големи червени пайетени рози в стил Ашли Модайн Картър на реверите. Тя извади малък съд от синьо стъкло и го балансира върху коляното си.

— Мразя тези места — каза тя. — Има много начини да направиш секса грозен, но е доста трудно да го направиш да изглежда толкова абсурдно. — Тя тръсна сивия край на цигарата си в синята чинийка. — На колко години си, все пак?

— Четиринайсет — отговори Чиа.

— Горе-долу и аз това им казах. Че си на четиринайсет-петнайсет в действителност и няма начин да си ме използвала. Аз използвах теб, нали? Беше моя идея. Въвлякох те. Но те не ми вярват. Казват, че си някакъв агент, че просто съм глупава, че оня тип на Рез те е изпратил на СийТак, за да вземеш стоката. Казват, че си вътре в нещата и съм луда да вярвам, че едно дете не би могло да направи подобно нещо — тя дръпна от цигарата и погледна накриво. — Къде е? — хвърли поглед към отворената върху белия килим чанта на Чиа. — Там ли?

— Не исках да го вземам. Не знаех, че е там.

— Знам — каза Мериалис. — Така им казах. Мислех да си го взема обратно в клуба.

— Нищо не разбирам — отвърна Чиа. — Това просто ме плаши.

— Понякога пренасям разни неща за Еди. Дребни услуги за клуба. Незаконно е, но не всичко е толкова незаконно, нали разбираш? В рамките на допустимото. Но този път той се занимаваше с нещо странично, нещо с руснаците, което не ми хареса. Онова е, което ме плаши, онова