— Искаме да бъдем мили със сираците? Или сме неочаквана топлина в сърцето на DAT Америка? — Той разтърка очите си. — Не. Нещо ти е било причинено, Лани. По свой начин вероятно ние търсим как да го облекчим. Има ли такава дума „облекчим“?
— Да — отвърна Лани.
— Не поставяй под съмнение щастливата случайност. Ти си тук с нас, вършиш важна работа. Вярно, в Айова е зима, но работата продължава. — Сега гледаше към Лани. — Ти си единственото ни доказателство — каза той.
— За какво?
Делуврие затвори очи.
— Имаше един мъж, сляп, който усвои ехолокацията. Цъкайки с език, разбираш ли? — със затворени очи той демонстрира. — Като прилеп, фантастично — отвори очите си. — Можеше да усети близката до него обстановка до най-дребния детайл. Караше колело в най-големия трафик. Винаги правеше това
Не си мисли за лилава крава. Или беше за кафява? Лани не можеше да си спомни. Не гледай лицето на идору. Тя не е от плът; тя е информация. Тя е върхът на айсберг, не, Антарктика от информация. Ако гледаш в лицето й, онова отново ще се задейства — тя беше необятна маса от информация. Тя представяше нодалното видение по някакъв безпрецедентен начин; тя го представяше като разказ.
Той можеше да гледа ръцете й. Да гледа как яде.
Вечерята беше богата, много малки блюда, сервирани в отделни четвъртити чинии. Всеки път, когато пред Рей Тоеи бе слагана чиния, винаги в полето на това, което я прожектираше, тя моментално бе обвивана от безупречно копие — холо храна в холо чиния.
Дори движението на пръчиците й за ядене предизвикваше периферни примигвания на нодално видение. Защото и пръчиците също бяха информация, макар и не толкова наситена като чертите и погледа й. Щом „празната“ чиния бе отмествана, недокоснатото блюдо се появяваше отново.
Но когато примигването започваше, Лани се концентрираше върху собственото си ястие, своята непохватност с пръчиците, разговорът около масата. Куваяма, мъжът с очила без рамки, отговаряше на някакъв въпрос на Рез, макар че Лани не успя да долови самия въпрос.
— …Резултатът от значителен брой сложни конструкции, които наричаме „желаещи машини“.
Зелените очи на Рез — сияещи и внимателни.
— Не в буквалния смисъл — продължи Куваяма. — Моля, разбирайте
Гласът на мъжа бе прекрасно модулиран, английският му беше с акцент, който Лани не успя да определи като познат.
После Рез се усмихна и очите му се отместиха към лицето на идору. Както и тези на Лани, автоматично.
Той пропадна в очите й. Взираше се в издигащо се лице-скала, което явно се състоеше изцяло от малки правоъгълни балкони, разположени на различни нива и дълбочина. Оранжев залез зад наклонен прозорец със стоманена рамка. Мазни, лъскави цветове плуваха в небето.
Затвори очите си, погледна надолу, отвори ги. Нова чиния, още храна.
— Ти наистина си се отдал на храната си — каза Арли. Съсредоточено усилие с пръчиците — успя да улови и преглътне нещо, което беше като двусантиметрово кубче от студен омлет с лютеница.
— Чудесно. Но не искам от онова фугу. Рибеното месо с невротоксини? Чувала ли си за него?
— Ти вече си взе допълнително — отвърна тя. — Помниш ли голямата чиния със сурова риба, подредена като цвят на хризантема?
— Шегуваш се — каза Лани.
— Усещаш устните и езика си малко сковани? От него е.
Лани прекара език по устните си. Тя шегуваше ли се? Ямазаки, който седеше отляво на него, се приближи.
— Може и да има решение на проблема ти с данните на Рез. Позната ли ти е глобалната дейност на феновете на Ло/Рез?
— На какво?
— Имат много фенове. Те документират всяка поява на Рез, Ло и други участващи музиканти. Документацията съдържа много странични детайли.
Лани знаеше от дневните образователни видеоматериали, че Ло/Рез на теория беше дует, но винаги е имало поне още двама „членове“, обикновено повече. А и Рез беше твърд от самото начало по отношение на антипатията си към барабаните-машини. Настоящият барабанист, Слепеца Уили Джуд, седнал срещу Ямазаки, бе с тях от години. Няколко пъти по време на вечерята той бе насочвал огромните си черни очила по посока на идору. Сега явно усети погледа на Лани. Черните видеоочила се завъртяха към него.
— Човече — каза Джуд, — Розър седи там и гледа влюбено голям алуминиев термос.
— Не можеш да я видиш?
— Холограмите са трудна работа, човече — каза барабанистът и докосна очилата си с пръст. — Пратих децата си в окръг Нисан, после ги посетих, отначало ги виждах малко криви. После се оправиха. Но тази дама е на някаква странна честота или каквото е там. Виждам само пожектора и това нещо като… като ектопласт, нали? Като блясък.
Мъжът, седящ между Джуд и Куваяма, чието име беше Озаки, се поклони извинително на Джуд.
— Много съжаляваме за това. Искрено съжаляваме. Необходима е лека пренастройка, но не може да се направи сега.
— Ей — каза Джуд, — няма проблем. Виждал съм я вече. Хващам всички музикални канали с тези. Онзи, дето тя е монголска принцеса или нещо такова, високо в планините…
Лани изтърва едната си пръчица.
— Най-новият сингъл — обясни Озаки.
— Да — потвърди Джуд, — много е добър. Носи някаква златна маска? Яко.
Той пъхна парченце маки в устата си и го сдъвка.
26. ХАК НАМ
Чиа и Масахико седяха един срещу друг на белия килим. Единственият стол в стаята беше нещо чупливо на вид, с крака от навита тел и седалка във формата на сърце, тапицирана с розов изкуствен фурнир, имитиращ метал. Никой от двамата не искаше да седи на леглото. Чиа бе сложила Сендбендърите на коленете си и слагаше напръстниците си. Компютърът на Масахико бе на килима пред него. Той бе върнал контролното табло на мястото му и бе отлепил компактен чифт напръстници от задната страна на куба, заедно с две малки овални купички, свързани с фин оптичен кабел. Друг кабел излизаше от компютъра му към малко отворено гнездо на гърба на Сендбендърите.
— Добре — каза Чиа, докато нагласяше последния от напръстниците, — да вървим. Трябва да се свържа с някого…
— Да — отвърна той. Взе черните чашки, по една във всяка ръка, и ги постави на очите си. Когато свърши, те просто стояха там. Ситуацията беше неловка.
Чиа се пресегна и смъкна очилата над очите си.
— Какво да…
Нещо в сърцевината на нещата се задвижи едновременно в най-невъзможни посоки. Това не беше като логване. Софтуерен конфликт? Слаба следа от светлина през плющящи парцали.
И после това пред нея: сграда или биомаса, или извисяваща се скала от неизброими непланирани пластове, нищо в него не беше равно или правилно. Сраснала плетеница от плитки, разхвърляни балкони,
