много предпазливо. Беше черна, хромирана и имаше облегалки за ръцете и гърба като фризьорски стол. Имаше въртящ се дисплей на малък екран до нея с английски фрагменти, вмъкнати в японския. Чиа гледаше, докато „(А) Удоволствие“ и „(Б) Супер удоволствие“ се превъртяха.
— Ъъ — каза тя.
След като разучи седалката и злокобното гърне, тя свали панталоните си, разположи се стратегически над тоалетната, приклекна внимателно и се изпишка, без да сяда. Ще накара някой друг да пусне водата на тази, реши тя, докато си миеше ръцете на мивката, но после чу водата да шурти сама.
До мивката имаше розова торбичка от гланцирана хартия с надпис „Тоалетната чантичка на нещастния тийнейджър“, отпечатан с извити букви. Беше запечатана със сребърна залепваща се панделка. Тя я махна и погледна вътре. Имаше един куп дребна евтина козметика и поне дузина различни модели презервативи, всичко пакетирано така, че малко или много приличаше на бонбони.
Отляво на огледалото над мивката имаше лъскаво черно шкафче — единственото нещо в стаята, което изглеждаше японско в стария смисъл на думата. Тя го отвори. Отвътре светна лампа и разкри три стъклени рафтчета с наредени върху тях свити синтетични модели на мъжки членове, с различна големина и излети в странни цветове. Други предмети, които тя не можа въобще да разпознае — оребрени топчета, нещо, приличащо на бебешки биберон, миниатюрни вътрешни гуми с дълги еластични мустаци. По средата на всичко това стоеше малка чернокоса кукла в красиво кимоно от полирана хартия и златист плат. Но когато се опита да я вдигне, перуката и кимоното се смъкнаха в едно, разкривайки друга свита репродукция, но с тънко изрисувани очи и Купидонова стрела-целувка. Когато се опита да сложи обратно кимоното и перуката, те паднаха и разбутаха всичко на рафта и тя затвори шкафчето. После отново си изми ръцете.
В „Ринг-Динг“ стаята Масахико свързваше компютъра си с черна конзола върху рафт отрупан с играчки за забавление. Чиа сложи чантата си на леглото. Нещо звънна тихичко два пъти и после повърхността на леглото започна да се криви, бавни осмотични вълни се концентрираха върху чантата, която взе да се издига и слиза…
— Уфф — каза тя и издърпа чантата от леглото, което отново иззвъня и започна да уляга.
Масахико хвърли бърз поглед към нея и се върна към работата си с апаратурата на рафта.
Чиа откри, че стаята има прозорец, но той беше скрит зад някакъв мек параван. Тя изпробва скобите, които го държаха, докато намери онази, която й позволи да плъзне паравана по скритите встрани релси. Прозорецът гледаше навън към ограден с вериги паркинг до ниска бежова сграда, покрита с гофрирана пластмаса. Там бяха паркирани три камиона, първите не нови и не много чисти превозни средства, които тя виждаше в Япония. Измокрена сива котка се показа изпод един от камионите и скочи в сянката под друг. Още валеше.
— Добре — чу да казва Масахико, очевидно доволен. — Отиваме в Забранения град.
25. ИДОРУ
— Какво искате да кажете с това, че е „тук“? — Лани попита Ямазаки, докато заобикаляха задницата на танка „Шърман“. Буци изсъхнала глина бяха залепнали по сегментите на масивните му стоманени вериги.
— Господин Куваяма е тук — прошепна Ямазаки. — Той я представлява…
Лани видя няколко души, вече настанили се на ниска маса.
Двама мъже. Жена. Жената трябваше да е Рей Тоеи.
Ако въобще си я бе представял, то бе като някакъв синтез с промишлената сила на първите три дузини женски медийни лица на Япония. Това обикновено бе принципът в Холивуд, а формулата бе дори още по- устойчива в случаите със софтуерни агенти —
Тя не бе нищо такова.
Косата й — черна, неравно подстригана и лъскава, докосваше бледите й разголени рамене, когато въртеше главата си. Нямаше вежди, а клепките и миглите й, изглежда, бяха напудрени с нещо бяло, в силен контраст с нейните тъмни зеници.
Сега очите й срещнаха неговите.
Той явно пресече линия. В самата структура на лицето й, в геометрията на скелета отдолу, бе закодирана история на наследственост, лишения, ужасяващи миграции. Той видя каменни гробници в стръмни високопланински ливади, трегерите им покрити със сняг. Редица от рунтави товарни понита — дъхът им се виждаше в студа — вървяха по пътека на каньон. Завоите на реката долу бяха като щрихи от студено сребро. Железните звънци на хамутите им дрънчаха в синия здрач.
Лани потръпна. Усети вкус на ръждясал метал в устата си.
Очите на идору, пратеници от някоя въображаема страна, срещнаха неговите.
— Ние сме тук — Арли застана до него с ръка на лакътя му. Сочеше към две места на масата. — Добре ли си? — попита тя шепнешком. — Свали си обувките.
Лани погледна Блекуел, който се бе втренчил в идору, видя нещо като болка в лицето му, но изражението изчезна, изсмукано зад маската от белези.
Лани направи, както му казаха, клекна и свали обувките си, движейки се все едно е пиян или сънува, макар да знаеше, че не е нито едно от двете, а идору се усмихна, осветена отвътре.
— Лани?
Масата бе разположена над вдлъбнатина в пода. Лани се настани, разположи краката си под масата и се вкопчи в креслото си с две ръце.
— Какво?
— Добре ли си?
— Добре?
— Изглеждаш като… ослепял.
Рез вече заемаше мястото си на върха на масата, идору бе от дясната му страна, някой друг — Лани забеляза, че това е Ло, китаристът — от лявата. До идору седеше важен по-възрастен мъж с очила без рамки и сива коса, сресана назад от гладкото му чело. Той бе облечен в много семпъл, скъп на вид костюм от някакъв матов черен материал и сложно закопчана бяла риза с висока яка. Когато мъжът се обърна към Рей Тоеи, Лани много ясно видя как светлината на лицето й за миг се отразява в почти кръглите лещи.
Арли пое дълбоко дъх. И тя го бе видяла.
Холограма. Нещо генерирано, анимирано, прожектирано. Той усети как захватът му се отпуска леко на краищата на креслото.
Но после си спомни каменните гробници, реката, понитата с техните железни звънци.
Нодална точка.
Лани веднъж бе попитал Жерар Делуврие, най-търпеливия от френските тенисисти в ТАЙДЪЛ, защо той, Лани, бе избран за първия (и както щеше да се окаже — единствения) получател на странното умение, което те решиха да му предадат. Не беше кандидатствал за тази работа, каза той, а и нямаше основание да смята, че мястото е било обявявано. Той беше кандидатствал, както каза на Делуврие, за представител на отдела за обучаване на нови кадри.
Делуврие — с къса, преждевременно посивяла коса и изкуствен тен, се облегна назад в съчленения си работен стол и изпъна краката си. Като че искаше да изследва велурените си обувки с подметки от креп. После погледна през прозореца към четвъртитите бежови сгради, безименния пейзаж и февруарския сняг.
— Не виждаш ли? Как ние не те учим? Ние наблюдаваме. Искаме да се научим от теб.
Бяха в научен резерват на DAT Америка в Айова. За Делуврие и неговите колеги имаше закрит корт, но те непрекъснато се оплакваха от настилката му.
— Но защо аз?
Очите на Делуврие изглеждаха изтощени.
