24. ХОТЕЛ „ДИ“
Беше в тясно такси с Масахико и Гоми Бой. Масахико отпред, където би трябвало да е шофьорското място, а те с Гоми Бой отзад. Той имаше толкова много джобове по камуфлажните си панталони, с толкова много неща в тях, че му беше трудно да се настани удобно. Чиа никога не се бе возила в толкова тясна кола, още по-малко пък такси. Шофьорът имаше бели памучни ръкавици и шапка, като онези, които носеха шофьорите на таксита във филмите от 1940-те. Имаше малки бели покривки от колосани бели дантели, закрепени за облегалките за ръцете със специални скоби.
Тя реши, че таксито е толкова малко, защото Гоми Бой щеше да плаща, а той даде да се разбере, че няма много пари в брой.
Бяха излезли от дъжда и се бяха качили на някаква откачена, впечатляваща, но старомодна на вид магистрала на няколко нива, чиито стоманен скелет бе тук-там дообработен с бандажи от кевлар. Профучаваха край средните етажи на високите сгради — вероятно още в „Шинджуку“, защото й се стори, че зърна през една пролука онази сграда за тенекиени играчки, но доста отдалеч и от друг ъгъл. Движеха се толкова бързо, че тя не бе сигурна дали го е видяла — зад един обикновен прозорец имаше гол мъж с кръстосани крака върху офис-бюро, с максимално отворена уста, сякаш крещеше безмълвно.
После през пелената от дъжд тя започна да вижда други сгради, които бяха осветени прекалено силно дори за местните стандарти, като атракциите на окръг Нисан в телевизионната реклама — отделни елементи от увеселителни паркове, стърчащи от пластове по-безлични сгради без надписи и светлини. Всяка блестяща сграда със своя извисяващ се надпис: ХОТЕЛ „КРАЛ МИДАС“ с мигащите му корона и скиптър, ФРИЙДЪМ ШАУЪР БАНФ със синьо-зелени планини от двете страни на водопад от златна светлина. Вихрена редица от поне още шест сгради, после Гоми Бой каза нещо на японски. Лъскавата черна козирка на шофьора се наклони в отговор.
Завиха по изходна рампа, забавяйки ход. От завоя на рампата излязоха в скучния, грозен блясък на солници, валеше, нямаше кръстовища, нито коли докъдето стигаше погледът. Бледа, мокра, неподържана трева растеше по повърхността на къс стръмен склон. Нямаше никакви сгради. Спокойно можеха да са покрайнините на Сиатъл, покрайнините на каквото и да е. Носталгията я накара да въздъхне.
Гоми Бой я стрелна с поглед. Беше зает с изравянето на нещо от друг от джобовете си, този очевидно вътре в панталоните му. От някъде изпод чатала си, той измъкна пачка хартиени пари с големината на портфейл, стегнати с широк черен ластик. В преминаващата светлина на друга улична лампа, Чиа видя как той сваля ластика и развива три банкноти. Бяха по-големи от американските и на една от тях тя различи добре познатото й лого на компания, чието име й бе отдавна известно. Той пъхна трите банкноти в ръкава на пуловера си и се приготви да върне останалите на мястото им, каквото и да бе то.
— Скоро ще сме там — каза той, изтегляйки ръката си и стягайки тирантите си.
— Скоро ще сме
Завиха надясно и спряха, навсякъде около тях имаше странен приказен пламък, падащ с дъжда върху изцапан с масло бетон, сръчно маркиран с две големи стрелки, една до друга, сочещи в противоположни посоки. Тази в тяхната посока сочеше към безлична бяла бетонна стена. Десетинасантиметрови ленти от лъскава пластмаса висяха от горния й ръб до цимента долу и скриваха това, което бе отзад, напомняйки на Чиа за гирляндите на училищните танци. Гоми Бой даде на шофьора трите банкноти. Изчака търпеливо за рестото.
Краката й се бяха схванали и тя посегна към дръжката на вратата, но Масахико бързо я спря.
— Шофьорът трябва да отвори — каза той. — Ако я отвориш, механизма се чупи, много е скъп.
Шофьорът подаде рестото на Гоми Бой. Чиа помисли, че ще му остави бакшиш, но той не го направи. Таксиджията се пресегна надолу и направи нещо извън полезрението й, което накара вратата до нея да се отвори.
Тя изскочи навън в дъжда, издърпа чантата след себе си и погледна нагоре към източника на белия блясък — сграда във формата на сватбена торта, върху която с бели неонови букви, оградени със светли мигащи лампички, бе изписано ХОТЕЛ „ДИ“. Масахико вече бе до нея и я поведе към розовите ленти. Тя чу как таксито потегля.
— Ела! — каза Гоми Бой и се провря през мокрите ленти.
Влязоха в почти празен паркинг, на който имаше две малки коли, една сива и една тъмнозелена. Номерата им бяха скрити зад правоъгълници от гладка черна пластмаса. Стъклена врата се плъзна встрани, когато Гоми Бой се приближи.
Безплътен глас съобщи нещо на японски. Гоми Бой отговори.
— Дай му картата си — каза Масахико.
Чиа я извади и я подаде на Гоми Бой, който изглежда задаваше серия от въпроси на гласа. Чиа се огледа. Бледосиньо, розово, светлосиво. Много малко пространство, което създаваше впечатление за фоайе на хотел, но без да предлага място за сядане, фотографии се въртяха по видеостени — изображения на странно изглеждащи стаи. Гласът отговаряше на въпросите на Гоми Бой.
— Той пита за стая с оптимална мрежова връзка — тихо обясни Масахико.
Гоми Бой и гласът явно се споразумяха. Момчето протегна картата на Чиа над нещо, приличащо на малък розов фонтан. Гласът му благодари. През тесен отвор в розовата купа се плъзна ключ. Гоми Бой го взе и го връчи на Масахико. След това върна картата на Чиа, даде карираната торба на Масахико, обърна се и излезе. Стъклената врата се отвори със съскане.
— Няма ли да дойде с нас?
— Позволено е само по двама души в стая. Той има друга работа. Ела. — Масахико посочи към асансьор, който се отвори, когато стигнаха до него.
— Какъв хотел каза, че е този?
Чиа се качи в асансьора. Той влезе след нея и вратата се затвори.
Масахико прочисти гърлото си и отвърна:
— Любовен хотел.
— Какво е това? — потеглиха нагоре.
— Уединени стаи. За секс. Плаща се на час.
— О! — възкликна Чиа, сякаш това обясняваше всичко. Асансьорът спря и вратата се отвори. Той излезе и тя го последва по тесен коридор, осветен със светещи ивици на височината на глезена. Масахико спря пред една врата и пъхна ключа, който им бяха дали. Лампите вътре светнаха, когато той отвори вратата.
— Бил ли си досега в някой от тези? — попита тя и усети как се изчервява. Не искаше да прозвучи така.
— Не — отговори той. Затвори вратата зад нея и провери ключалките. После натисна два бутона. — Но хората, които идват тук, понякога искат да се логнат. Тук се поддържа репостинг линия, която е много трудна за проследяване. Също и телефонна, много добре защитена.
Чиа гледаше кръглото розово легло. Очевидно бе тапицирано с онова, от което правеха плюшените играчки. Мокетът бе мъхнат и бял като сняг — комбинация, която й напомни за гадна на вид сладка закуска на име „Ринг-Динг“.
Настилката издаваше скърцащ звук. Тя се обърна и видя, че Масахико маха найлоновите си шушони. Той свали черните си обувки (пръстът му се подаваше от един от тънките му сиви чорапи) и мушна краката си в бели хартиени сандали. Чиа погледна надолу към своите мокри обувки върху белия килим и реши, че е по-добре и тя да направи същото.
— Защо това място
Масахико сви рамене. Чиа отбеляза, че компилираният международен символ „опасно за живота“ на карираната торба бе с почти същия цвят като губера на леглото.
Съзирайки през отворена врата онова, което очевидно беше банята, тя взе чантата си, влезе вътре и затвори вратата след себе си. Стените бяха облепени с нещо черно и лъскаво, а подът бе покрит шахматно с черни и бели плочки. Сложното, реагиращо на звук, осветление се включи и я обгърна птиче чуруликане. Банята бе голяма почти колкото спалнята, с вана като миниатюрен басейн и нещо, което тя постепенно определи като тоалетна. Спомняйки си за онази в офиса на Еди, тя остави долу чантата си и се приближи
