— Руснаците?
— След земетресението тук има много, от Комбината. Имат връзки с гуми.
— Какво е гуми?
— Мафия, както й казвате вие. Якуза. Баща ми има споразумение с местните гуми. Необходимо е, за да може ресторанта да работи. Представители на гуми са говорили за теб с баща ми.
— Мафията в квартала ти е руска?
Зад главата му, от едната страна на автомата, имаше анимирано лого на нещо, наречено Епъл Шайърс.
— Не. Ямагучи-гуми район е. Баща ми познава тези хора. Те казват на баща ми, че руснаците разпитват за теб, а това не е добре. Те не могат да гарантират обичайната безопасност. На руснаците не може да се вярва.
— Не познавам никакви руснаци — каза Чиа.
— Да вървим.
— Къде?
Той я поведе по претъпкания перон, паважа му бе мокър от стотиците свити чадъри. Сигурно в момента вали, помисли си тя. Насочиха се към един от ескалаторите.
— Когато в Забраненият град разбраха, че адресите ни се следят, моя и този на сестра ми, изпратиха един приятел да прибере компютъра ми…
— Защо?
— Защото имам отговорности. Към Забраненият град. Разпределям трансфера на данни.
— Имаш МЪД на компютъра?
— Забраненият град не е никъде — каза той, щом стъпиха на ескалатора. — Приятелят ми има компютър. И знае нещо за хората, които те чакат.
Масахико каза, че приятелят му се казва Гоми Бой.
Той беше много дребен и носеше широки ватирани камуфлажни панталони, покрити с поне една дузина джобове. Широки седем сантиметра оранжеви Дей-Гло тиранти ги държаха над дрипав памучен пуловер с навити ръкави. Обувките му бяха розови и изглеждаха като тези, които носят бебетата, но по-големи. Беше се настанил на ъгловат алуминиев стол и бебешките обувки почти не докосваха пода. Косата му изглеждаше така, сякаш бе изваяна с шпатула, лъскави къдрици и кичури, все едно ръката ти би залепнала, ако ги пипнеш. По същия начин бе нарисувана косата на Джей Ди Шепли на онези стенописи на площад „Пайниър“ и Чиа знаеше от училище, че това има нещо общо с цялата оная работа около Елвис, макар че не можеше да си спомни какво точно.
Той говореше нещо с Масахико на японски над тряскащата шумотевица на игрална зала. На Чиа й се искаше да си сложи преводач, но трябваше да си отвори чантата, да го намери и да пусне Сендбендърите. А Гоми Бой изглежда бе доволен от факта, че тя не може да го разбере.
Той пиеше нещо, наречено „Покари Сует“ от кутийка и пушеше цигара. Чиа гледаше как синия дим се наслояваше във въздуха, осветен от игрите. Това причиняваше рак и в Сиатъл биха те арестували, ако го правиш. Цигарата на Гоми Бой изглеждаше фабрично направена — идеален бял цилиндър с кафяв край, който той пъхаше между устните си. Чиа бе виждала тук-таме такива в стари филми, от онези, които още не бяха минали през дигитална обработка, за да ги изтрият, но единствените други цигари, които тя бе виждала, бяха навитите папироски, продавани по улиците в Сиатъл. Ако искаше, човек можеше да си купи торбичка тютюн и бели хартийки, в които да си ги свива сам. Гъзарчетата в училище го правеха.
Дъждът още валеше. През прозореца на залата тя можеше да види някаква игра, от онези машинки със сребърните топчета. Неонът, дъждът и сребърните топчета се движеха едновременно, а тя се чудеше за какво си говорят двете япончета.
Гоми Бой бе взел компютъра на Масахико в карирана найлонова торба, изписана в розово с международните символи „опасно за живота“ от двете страни. Бе го оставил на малката масичка, до кутийката „Покари Сует“. Какво ли беше Покари? Тя си представи дива свиня с четина и извити нагоре бивни, като онези, които бе виждала по канал „Природа“.
Гоми Бой дръпна от цигарата си, карайки другия й край да се разпали. Присви очи от дима, погледна към Масахико и каза нещо. Масахико сви рамене. Пред него имаше току-що затоплена в микровълнова печка кутийка еспресо. Чиа пиеше Кола Лайт. В Токио нямаше къде да седнеш, ако не си купиш нещо, и освен това бе по-лесно да си купиш нещо за пиене, отколкото нещо за ядене. А и беше по-евтино. Но тя така или иначе не плати за тези. Плати Гоми Бой, защото Масахико и той не искаха тя да използва кеш картата на Келси.
Гоми Бой пак каза нещо.
— Той иска да говори с теб — обърна се към нея Масахико.
Чиа се наведе, разкопча чантата си и извади слушалките. Имаше само две, затова подаде едната на Гоми Бой, сложи си другата и ги включи. Той си сложи слушалката.
— Аз съм от Забраненият град — каза той. — Разбираш ли?
— МЪД, нали така? Мулти-юзър домейн.
— Не в смисъла, който ти влагаш, но приблизително. Защо си в Токио?
— За да събера информация за плана на Рез да се ожени за онази идору, Рей Тоеи.
Гоми Бой кимна. Да си отаку бе свързано с това да се грижиш за информацията. Той разбираше какво е да си фен.
— Имаш ли взимане-даване с Комбайна?
Чиа знаеше, че е казал
— Не — отвърна Чиа.
— И отиде у Масахико, защото…?
— Мицуко е общественият секретар на Токийския орден на феновете на Ло/Рез, към които се числя и аз, но в Сиатълския орден.
— Колко пъти се логва от ресторанта?
— Три пъти. — Екипът на Силке-Мари Колб. Срещата. Зона Роса. — Платих за презентационен софтуер, двете с Мицуко имахме среща и се обадих вкъщи.
— Платила си за софтуера с кеш картата си?
— Да — тя погледна от Гоми Бой към Масахико. Между тях и зад тях — дъждът, неспиращата каскада на сребърните топчета зад стъклото от другата страна на улицата и изгърбените играчи там, седящи на несгъваеми столове, борещи се с металното наводнение. Изражението на Масахико не й говореше нищо.
— Компютърът на Масахико съдържа някои от компонентите на Забраненият град — каза Гоми Бой. — Бяха взети мерки, за да бъде прибран на сигурно място. Когато се разбра, че се обръща необичайно внимание на адресите на Масахико и сестра му, бях изпратен да взема машината. Ние често разменяме хардуер. Занимавам се с продажба на компоненти втора употреба. Затова ме наричат Гоми Бой. Имам ключове от стаята на Масахико. Баща му знае, че ми е позволено да влизам там. На него не му пука. Отидох и взех компютъра. Наблизо има обществена игрална площадка. Ресторантът се вижда от нея. Видях оуклъдски бомбардировачи и пресякох улицата, за да говоря с тях.
— Какво си видял?
— Скейтъри. Наричат се така на името на калифорнийски футболен отбор. Попитах ги дали е имало някакво необичайно раздвижване. Казаха ми, че са видели много голям автомобил час преди това…
„Грейслендът.“
— „Дайхатсу Грейсленд“. Тук има по-малко от тях, отколкото в Америка, струва ми се.
Чиа кимна. Стомахът й отново се преобърна. Помисли, че ще повърне.
Гоми Бой се наклони настрани с цигарата си, която сега бе по-къса, и смачка запаления й край в малка хромирана купичка, закрепена от едната страна на игралната конзола. Чиа се зачуди какво е всъщност нейното предназначение и защо той направи това, но предположи, че просто е трябвало да я остави
