Идору

— Адресите ни в мрежата.

— Какво следене точно?

— Не знам. Ние не сме свързани.

„Освен чрез мен.“

— Разкажи ми за Сендбендърите — каза Масахико, прибра контролното табло и закопча куртката си.

— Тръгнало от жена, която е била интерфейс дизайнер — започна Чиа, доволна от смяната на темата. — Съпругът й бил бижутер и умрял от някакво нервно отслабване, преди да открият начин да го излекуват. Но той също бил „зелен“ и мразел начина, по който се произвеждала битовата електроника — няколко малки чипа и платки в пластмасова обвивка. Опаковките са само за да хванат окото на потребителя, както казвал той, създават се, за да свършат на сметището, ако никой не ги рециклира, а обикновено никой не го прави. Та, преди да се разболее, имал навика да разтуря хардуера й, този на дизайнерката, и да поставя реално използваните компоненти в кутии, които правел в работилницата си. Казват, че правел неразглобяеми бронзови кутии за минидискови устройства, абаносови вставки, изрязвал клавиатурите от вкаменена слонова кост, тюркоаз, кварц. Естествено, тежали повече, но се оказало, че на много хора им допаднали, сякаш музиката или паметта, каквото и да е, били в нещо, което те можели да усетят… И им харесвало да докосват всички тези джаджи — метали, полирани камъни… А след като вече си си взел кутия, ако производителите изкарат нов модел, ами, ако електрониката е по-добра, просто вадиш старата и слагаш новата в кутията. И всъщност имаш същия уред, но с по-добри функции.

Очите на Масахико бяха затворени и той, изглежда, кимаше леко, макар вероятно това да бе просто от движението на влака.

— И се оказало, че на някои хора и това им се понравило много. Той започнал да получава поръчки за направата на тези неща. Една от първите била за клавиатура и клавишите били изрязани от клавишите на старо пиано, със сребърни букви и цифри. Но после се разболял…

Масахико отвори очи и тя забеляза, че той не само слушаше, а и жадуваше за още.

— И след като умрял, софтуерната дизайнерка се замислила за всичко това — искала да направи нещо, което да запази работата му в нещо друго. И тя продала акциите си от компаниите, за които работела, и купила малко земя на брега, в Орегон…

Влакът спря на станция „Шинджуку“, всички станаха и се запътиха към вратите. Бизнесменът затвори комикса със стегнатите гърди и го пъхна под ръката си.

* * *

Чиа се наведе назад, за да погледне към най-странната сграда, която някога бе виждала. Беше във формата на старата идея за робот — опростена човешка фигура, чиито крака и вдигнати нагоре ръце бяха направени от прозрачна пластмаса върху метална рамка. Тялото й явно беше от червени, жълти и сини тухли, аранжирани в прости мотиви. Ескалатори, стълбища и улеи се извиваха в кухите крайници и облаци бял дим излизаха на равни интервали от правоъгълната уста на огромното лице на нещото. Отвъд него, небето беше надвиснало и сиво.

— Сградата „Тецуджин“ — каза Масахико. — „Маймунски бокс“ не беше там.

— Какво има там?

— Осакския институт за тенекиени играчки — отвърна той. — „Маймунски бокс“ е насам.

Той се консултираше с роящите се завъртулки на контролното табло. Посочи надолу по улицата, край заведение за бързо хранене, наречено „Калифорния Райх“, емблемата му беше стилизирана стоманена палма върху един от онези пречупени кръстове, които гъзарчетата рисуваха по ръцете си в часовете по Европейска история. Което изцяло бе вбесило учителя, но Чиа не си спомняше да рисуват палми. После двама от тях се скараха за това на коя страна трябва да се рисуват пречупените части на кръста, наляво или надясно, и единия бе атакувал другия със зашеметител, от онези, които си правеха от обикновени фотоапарати със светкавица. Наложи се учителят да извика полицията.

— Девети етаж, сградата „Ует лийвс форчън“11 — каза той и тръгна надолу по многолюдния паваж. Чиа го последва, чудейки се колко ли дълго трае аклиматизирането и как човек трябваше да го различава от обикновената умора.

Може би сега чувстваше онова, което в гражданската програма в предишното й училище наричаха културен шок. Тя усещаше, че сякаш всичко, дори най-дребният детайл в Токио, е достатъчно различно, за да създаде някакво напрежение, нещо, което се издигаше срещу очите й, като че ли се бяха изморили от това да забелязват всички разлики — малко дърво на тротоара, облечено в нещо като яке от плетена мрежа, неоново-авокадовия цвят на телефонен автомат, сериозно момиче с кръгли очила и сив суичър с надпис „Свободна вагина“. Държеше очите си широко отворени, за да приеме всички неща, сякаш щяха да бъдат обработени по-късно, но очите й сега бяха уморени и разликите започнаха да се оттеглят. В същото време, тя почувства, че ако ги присвие, ще може да направи така, че всичко това да се превърне в Сиатъл, някоя част от центъра на града, в която се бе разхождала с майка си. Носталгия. Презрамката на чантата й се впиваше в рамото й, всеки път когато правеше крачка с левия си крак.

Масахико сви зад някакъв ъгъл. Изглежда нямаше алеи в Токио, не и от типа малки улички зад големите улици, където хората изхвърлят боклука си, нямаше и магазини. Имаше по-малки улички и още по-малки зад тях, но човек не можеше да предположи какво ще открие там — обущарска работилница, скъп фризьорски салон, сладкарница, стойка за списания, където тя забеляза същия гаден комикс със странно увитата жена.

Свиха зад още един ъгъл и бяха отново на това, което тя взе за главна улица. Във всеки случай имаше коли. Видя една да завива в отвор на нивото на улицата и да изчезва. Косата й настръхна. Ами ако бяха на път към клуба на Еди — „Уиски Клонинг“? Той беше някъде тук, нали? Колко голямо беше това място, „Шинджуку“? Какво щеше да стане, ако грейследът спреше до нея? Ами ако Еди и Мериалис бяха навън и я търсеха?

Те минаха покрай мястото, където изчезна колата. Тя надникна вътре и видя, че е някаква бензиностанция.

— Къде е? — попита тя.

— „Ует лийвс форчън“ — каза той и посочи нагоре.

Висока и тясна, квадратни реклами стърчаха от ъглите на всички етажи. Изглеждаше почти като останалите сгради, но тя реши, че онази на Еди беше по-голяма.

— Как ще се качим там?

Той я заведе в нещо като фоайе, безистен на приземния етаж с малки дюкянчета. Множество светлини, огледала, стоки, всички губещи очертанията си едно в друго. Качиха се в тесен асансьор, който миришеше на застояло. Той каза нещо на японски и вратата се затвори. Асансьорът им изпя кратка звънлива песничка. Масахико изглеждаше ядосан.

На деветия етаж вратата се отвори пред покрит с прахоляк мъж с черна лента, висяща над очите му. Той погледна към Чиа.

— Ако си онази от списанието — каза, — подранила си с три дни.

Той свали лентата от главата си и избърса с нея лицето си. Чиа не беше сигурна дали е японец, или не, нито можеше да определи възрастта му. Очите му бяха кафяви, страшно кръвясали, под дебели вежди, а черната му коса, опъната назад и пристегната с лентата, беше нашарена със сиви линии.

Зад него се чуваха трясъци и цареше смут, мъже крещяха на японски. Някой буташе оранжева количка с високи стени, пълна с навити, изцапани с мазилка кабели, парчета пластмаса, изрисувани в златно и китайско червено. Парче от окачения таван се разби в пода с дрънчене на жици, когато бе откачено. Още викове.

— Търся „Маймунски бокс“ — каза Чиа.

— Миличка — отвърна мъжът, — малко си позакъсняла.

Носеше черна хартиена работна престилка, откъснати от лактите й надолу ръкави разкриваха ръце, покрити с размазани сини линии и кръгове, нещо като объркана примитивна декорация. Той избърса очите си и примига насреща й.