Идору

тюркоази. Лани не можеше да си спомни кога за последно бе видял някой да носи толкова много бумащина.

— Вие сте адвокат — заяви Лани.

— И в червата даже, синко.

Пърсли беше в „Ченгета в беда“, а отпреди това бе известен със защитата на именити клиенти. Даниелс остана прав зад Пърсли в нехарактерна прегърбена поза, с ръце в джобовете на панталоните си.

— И така — каза Пърсли и извади пачка сини листи. — Яйцата ти ще изстинат.

— Седнете — обърна се Лани към Даниелс. Той примига зад очилата си.

— Значи — започна Пърсли, — бил си във федерално сиропиталище в Гейнсвил, както пише тук, от дванайсет до седемнайсетгодишна възраст.

Лани погледна към яйцата.

— Точно така.

— През този период си участвал в известен брой лекарствени опити? Бил си обект на експерименти?

— Да — потвърди Лани, яйцата му сега изглеждаха някак далечни или като снимка от списание.

— Участието ти е било доброволно?

— Имаше награди.

— Доброволно — натърти Пърсли. — Вземал ли си от 5-СБ?

— Не ни казваха какво ни дават — отвърна Лани. — Понякога ни даваха лекарства без ефект.

— Тях не можеш ги сбърка с 5-СБ, синко, но мисля, че това го знаеш.

Което беше истина, но Лани просто си седеше безмълвно.

— Е? — Пърсли свали тежките си очила. Очите му бяха сини и студени, наместени насред сложна плетеница от бръчки.

— Вероятно съм го вземал — отговори Лани.

Пърсли шляпна със сините листи върху крака си.

— Е, това е. Почти сигурно е, че си вземал. А знаеш ли как в крайна сметка това вещество е въздействало на голяма част от тези, които са го изпробвали?

Даниелс отмести очилата си и започна да масажира носа си. Очите му бяха затворени.

— Тази дрога има свойството да превръща мъжете в обсебени преследвачи-убийци — обясни Пърсли, сложи си отново очилата и натъпка бумагите в куфарчето. — Понякога се проявява години по-късно. Тръгват след лица от медиите, политици… Затова сега е едно от най-незаконните вещества, във всяка проклета страна, за която се сетиш. Дрога, която кара хората да преследват и убиват политици, е, момко, дотам се стига — той се усмихна студено.

— Аз не съм от тях — каза Лани, — не съм такъв.

Даниелс отвори очи.

— Няма значение — каза той. — Това, което има значение, е, че „През ключалката“ може да обори нашия материал, като изтъкне възможността, и най-малкия признак, колкото и да е далечен, че си.

— Виж, синко — продължи Пърсли, — те просто ще кажат, че си се вписал в особеностите на работата си, защото си бил предразположен към това да шпионираш известни хора. Не си им разказвал нищо от това, нали?

— Не — отвърна Лани, — не съм.

— Ето ти. Ще кажат, че са те наели, защото си бил добър в това, но просто си станал твърде, адски добър.

— Но тя не беше известна — оправда се Лани.

— Но той е — добави Райс Даниелс — и те ще кажат, че си преследвал него. Ще кажат, че всичко е било твоя идея. Ще си измият ръцете от отговорност. Ще говорят за своите нови пресяващи процедури при наемането на квантитативни аналитици. И никой, Лани, никой няма да гледа нас.

— Горе-долу това е всичко — каза Пърсли и се изправи. Той вдигна куфарчето. — Това там истински бекон ли е, от прасе?

— Така казват — отвърна Лани.

— Мамка му — изруга Пърсли, — тия холивудски хотели си ги бива. — Той подаде ръката си. Лани я стисна. — Беше ми приятно да се запознаем, синко.

Даниелс дори не понечи да се сбогува. И два дена по-късно, преглеждайки касовите бележки, Лани забеляза, че всичко започна — голямата кана кафе, бърканите яйца с бекон и петнайсетпроцентовият бакшиш, сметката за всичко се изготвяше на негово име.

* * *

Арли Маккрей гледаше вторачено в него.

— Те знаят ли за това? — попита тя. — Блекуел знае ли?

— Не — отговори Лани, — не и тази част.

Той виждаше факса на Ридел на полицата до леглото. Те не знаеха и за това.

— Какво стана после? Какво направи?

— Открих, че плащам поне на част от адвокатите, които бяха наели за мен. Не знаех какво да правя. Поседях там, до басейна, доста дълго. Всъщност беше някак си приятно. Не мислех за нищо конкретно. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Може би — отвърна тя.

— После разбрах за тази работа от един човек от охраната на хотела.

Тя бавно поклати глава.

— Какво?

— Няма значение — каза тя. — Звучи смислено, колкото и останалото. Вероятно ще се наместиш.

— В какво?

Тя погледна часовника си, черна неръждавейка, с гладка черна найлонова верижка.

— Вечерята е в осем, но Рез ще закъснее. Излез да се поразходим и да пийнем по нещо. Ще се опитам да ти разкажа какво знам.

— Щом искаш.

— Плащат ми за това — каза тя и стана. — И вероятно е по-добре от непрестанно ръчкане из големи електронни инсталации, последна дума на техниката.

20. „МАЙМУНСКИ БОКС“

Зад прозорците на тихия влак, между станциите, имаше сиво трепкане. Не като преминаващи отстрани повърхности, а като че ли някакво особено вещество вибрираше там до връхната точка, точно преди появата на нов ред на съществуване.

Чиа и Масахико намериха две места между три ученички с карирани поли и бизнесмен, който четеше дебел японски комикс. На корицата имаше жена с гърди, стегнати като плетени топки, но комично — зърната стърчаха като изхвръкнали очи на жертва в анимационен филм. Чиа отбеляза, че художникът бе отделил повече време да нарисува плетката, нейните възли и усуквания, отколкото самите гърди. По лицето на жената се стичаше пот и тя се опитваше да се отдръпне от нещо отрязано в края на корицата.

Масахико разкопча най-горните копчета на куртката си и извади петнайсетсантиметров квадрат от нещо черно и твърдо, не по-дебело от стъкло на прозорец. Потърка го с пръстите на дясната си ръка и при допира му се появиха перлени лъчи от цветна светлина. Макар че се виждаха слабо тук, разсейвани от ненасочените флуоресцентни светлини на влака, тя разпозна квадрата като контролното табло на компютъра, който бе видяла в стаята му.

Той проучи дисплея, чукна го отново и се намръщи щом видя резултата.

— Някой следи адреса ми — съобщи той. — И този на Мицуко…

— На ресторанта?