— Нямаме бус, Кийти — каза жената.
— Купете тогава.
18. ОТАКУ
Нещо четвъртито, меко на пипане, но твърдо отвътре. Издърпа го. Беше увито в синьо-жълта найлонова торбичка от безмитния магазин на СийТак, облепено накриво с набръчкани парчета кафяво тиксо. Тежко. Компактно.
— Здравей.
Чиа почти падна назад, както се бе привела над чантата си, щом чу гласа и зърна момчето, което отначало взе за по-голямо момиче с разделена на път коса, падаща върху раменете й.
— Аз съм Масахико.
Без превод. Носеше тъмна куртка с голям размер, приличаше на военна, закопчана до широката яка, хлабава около врата му. Стар клин, провиснал като чувал до коленете. Мърляви бели хартиени чехли.
— Мицуко направи чай — той посочи подноса, керамичния чайник и двете чаши. — Но ти беше логната.
— Тук ли е? — Чиа натъпка нещото обратно в чантата си.
— Излезе — отвърна Масахико. — Може ли да разгледам компютъра ти?
— Компютъра? — Чиа се изправи, объркана.
— Сендбендърс е, нали?
Тя си наля малко от чая, който беше още горещ.
— Да. Искаш ли чай?
— Не. Пия само кафе.
Той седна на татамито до ниската масичка и прекара пръсти с възхищение по отлятата от алуминий повърхност на Сендбендърите.
— Красота. Виждал съм малък дискплейър от същия производител. Някакъв култ е, нали?
— Комуна. Затворена общност. В Орегон.
Черната коса на момчето беше лъскава и добре пригладена, но Чиа видя парченце юфка, заплетено в нея, от тънката, накъдрена, за бързо приготвяне, която се продаваше в купички.
— Съжалявам, че съм била в мрежата, когато Мицуко се е върнала. Ще ме помисли за невъзпитана.
— Ти си от Сиатъл — не беше въпрос.
— Ти си брат й?
— Да. Защо си тук? — очите му бяха големи и тъмни, лицето издължено и бледо.
— Двете със сестра ти си падаме по Ло/Рез.
— Дошла си, защото той иска да се ожени за Рей Тоеи?
Топъл чай потече по брадичката на Чиа.
— Тя ли ти каза?
— Да — отвърна Масахико. — В Забранения град има само няколко души, които работиха върху нейния дизайн.
Той беше потънал в изучаването на Сендбендърите й, преобръщайки ги в ръцете си. Пръстите му бяха дълги и бели, с наядени нокти.
— Къде е това?
— В мрежата — каза той и преметна косата си през рамо.
— Какво се говори за нея?
— Оригинална концепция. Почти радикална — той натисна няколко клавиша. — Това е истинска красота…
— Тук ли научи английски?
— В Забранения град.
Чиа опита още една глътка от чая, после остави чашата.
— Имаш ли кафе?
— В стаята ми — отвърна той.
Стаята на Масахико, на края на късо бетонено стълбище, до задната част на кухнята на ресторанта, вероятно е била килер. Беше момчешки кошмар, типът обстановка, който Чиа познаваше от братята на свои приятелки; подът и рафтоподобното легло, отдавна изчезнали под непрани дрехи, опаковки от закуски, японски списания с измачкани корици. Кула от празни пенополиуретанови купички в единия от ъглите, холограмните им етикети премигваха иззад самотен конус от халогенна светлина. Втори, по-висок рафт, нещо като бюро или маса, изрязан от рециклиран материал, който изглеждаше, сякаш е ламиниран с нарязани кутии от сок. Върху него стоеше компютърът му, безличен черен куб. На по-тясната част от облицованата плоскост имаше светлосиня микровълнова печка, запечатани купички с храна за бързо приготвяне и половин дузина малки ламаринени кутийки с кафе.
Една от тях, току-що излязла от микровълновата, гореща, вече беше в ръката на Чиа. Кафето беше силно, с много захар и дебел каймак. Тя седна до него на ръбестото легло-рафт с навито яке зад гърба й вместо облегалка.
Миришеше слабо на момче, на ядене и на кафе. Въпреки това той изглеждаше доста чист сега, когато беше толкова близо до него, пък и тя имаше смътен спомен, че японците по принцип са чистоплътни. Просто обичаха да се къпят, нали? Тази мисъл предизвика у нея желание да вземе душ.
— Много ми харесва — каза той и се пресегна отново към Сендбендърите, които беше донесъл от горе и бе оставил на работния плот, пред черния куб, след като измете настрани купчина лъжички, моливи и анонимни джунджурии от метал и пластмаса.
— Къде гледаш, когато работиш с твоя? — тя посочи към компютъра му с малката чашка кафе.
Той каза нещо на японски. Червейчета и точки в пастелен неон осветиха страните на куба, щъкаха и пулсираха, после се скриха.
Стените бяха облепени от горе до долу с няколко слоя плакати, листовки и графики. Стената точно срещу нея, над и зад черния компютър, беше покрита с голямо платно, квадрат от някаква копринена материя с щампована карта или диаграма в червено, черно и жълто. Стотици несиметрични блокове или стаи, някакви отделни неща, свити около празно пространство в центъра, неравен изправен четириъгълник, черен.
— Забраненият град — каза той, проследявайки погледа й. Наведе се напред и посочи точно определено място. — Това е моята. Осмо ниво.
Чиа посочи центъра на диаграмата.
— Какво е това?
— Черна дупка. Първоначално нещо като въздушна шахта — той погледна към нея. — И Токио има черна дупка. Виждала ли си я?
— Не.
— Дворецът. Никакви светлини. Гледан от висока сграда нощем, Имперският дворец е черна дупка. Веднъж, докато го гледах, видях сигнална ракета.
— Какво е станало с него по време на земетресението?
Той повдигна вежди.
— Това, разбира се, не биха го показали. Сега е като преди. Със сигурност — той се усмихна, но само с ъгълчетата на устните си.
— Къде отиде Мицуко?
Той сви рамене.
— Каза ли кога ще се върне?
— Не.
Чиа си помисли за Хироми Огава и после за това, че някой бе търсил бащата на Келси. Хироми? Но имаше нещо, каквото и да бе то, горе, в чантата й, в стаята на Мицуко. Спомни си как Мериалис крещеше
