— Би могла да е майка ми, ако знаеше, че съм тук…
— Не е била майка ти човекът, който е изплашил Келси.
— Ако са знаели номера на мястото ми в самолета, може да са открили номера на билета и да са го проследили, нали?
— Ако са имали необходимите ресурси, да. Но това е незаконно.
— Оттам може да са стигнали до Келси…
— Оттам са в системата за чести полети на „Еър Магелан“, което предполага доста сериозни ресурси.
— Имаше една жена в самолета… Седеше до мен. После се наложи да нося куфара й и тя и гаджето й ме повозиха из Токио…
— Носила си куфара й?
— Да.
— Разкажи ми тая история! Цялата! Кога видя за пръв път тази жена?
— На летището, СийТак. Вземаха неинвазивна ДНК проба и я видях да прави нещо странно… — Чиа започна да разказва за Мериалис и всичко останало, докато Зона Роса седеше, белеше и остреше пръчката си, мръщейки се.
— Да го набутам на майка ти — каза Зона Роса, когато Чиа завърши разказа си. Преводът представи тона й или като учудване, или като възмущение, Чиа не можа да прецени.
—
Зона я погледна по дължината на оголената пръчка.
— Просто израз.
Тя свали пръчката и направи нещо с ножа си, сгъвайки острието с тройно прещракване. Гущерът, който беше нагласила по-рано, се появи, тичайки ниско по тесния ръб на скала, прилепнал толкова близо, че изглеждаше двуизмерен. Зона го вдигна и с нов удар го настрои в друга цветна конфигурация.
— Какво правиш?
— Допълнителна защита — обясни Зона и сложи гущера на ревера на якето си, където той се хвана като брошка, с очи като малки сфери от оникс. — Някой те търси. Може би вече са те открили. Трябва да гарантираме сигурността на разговора ни.
— Можеш ли да го направиш с него?
Главата на гущера помръдна.
— Може би. Нов е. Но тези са по-добри — тя посочи нагоре с пръчката. Чиа присви очи и погледна към вечерното небе, тъмен облак, обагрен от лъчите на розовия залез. Стори й се, че видя махане на криле някъде високо горе. Две неща летяха. Големи. Не бяха самолети. Но после изчезнаха.
— Незаконни са във вашата страна. Колумбийски. От банките за данни.
Зона постави заострения край на пръчката на земята и започна да я върти между дланите си на едната страна, после на другата. Чиа беше виждала заек да пали огън по този начин в древен анимационен филм.
— Ти си идиот.
— Защо?
— Пренесла си чанта през митницата? Чантата на непознат?
— Да…
— Идиот!
— Не съм.
— Тя е контрабандист. Ти си отчайващо наивна.
„Но настояваше да ме пратите тук“ — помисли Чиа и изведнъж й се доплака.
— Защо ме търсят?
Зона вдигна рамене.
— В Квартала предпазлив контрабандист няма да остави мулето да си отиде…
Нещо сребристо и студено рязко и мигновено се разтресе под и зад пъпа на Чиа и с него дойде и нежелания спомен за банята в „Уиски Клонинг“ и за крайчеца на нещо, което тя не разпозна. В чантата й. Натикано между тениските й. Когато тя използва една, за да си избърше ръцете.
— Какво има?
— По-добре да вървя. Мицуко отиде да направи чай… — Изговори го бързо, изяждайки думите.
— Да вървиш? Луда ли си? Трябва да…
— Съжалявам. Чао — каза тя, докато сваляше очилата и трескаво разхлабваше каишките на китките си.
Чантата беше там, където я бе оставила.
17. СТЕНИТЕ НА СЛАВАТА
— Нямахме време да го направим, както трябва — каза жената и подаде видеоочилата на Лани. Той седеше на розова детска пейка от пластмаса, в комплект с масата.
— Ако
— Има зони, до които не можахме да осигурим достъп — обади се японо-американецът с опашката. — Блекуел каза, че имате опит със знаменитостите.
— Актьори — потвърди Лани, — музиканти, политици…
— Може би това ще ви се стори различно. По-голямо. С няколко степени нагоре по скалата.
— Къде няма достъп? — попита той и нагласи очилата.
— Не знаем — отговори жената. — Ще добиете представа за размера на данните, докато сте вътре. Празнините вероятно са счетоводство, данъци, договори… Ние сме екип за техническа поддръжка. Той си има други хора, на които плаща, за да запазят части от това колкото се може по-скрито.
— Тогава защо не повикате
Той усети как ръката на Блекуел ляга на рамото му като торба с пясък.
— Ще говорим за това по-късно. Сега влизай и се поогледай. Затова ти плащаме, нали?
През седмицата след смъртта на Алисън Шайърс Лани бе използвал акаунта на „Извън контрол“ във DAT Америка, за да влезе отново в сайта с личните й данни. Нодалната точка бе изчезнала и имаше известно, едва доловимо, редуциране на информация. Свиване, не толкова голямо като при коригиране, по-скоро като надипляне.
Но основната разлика бе, че тя просто вече не генерираше данни. Нямаше кредитна активност. Дори акаунтът й в „Ъпфул Групвайн“ беше анулиран. Веднага щом сметките й бяха закрити и различните служебни дела — прекратени, нейната база данни започна да придобива отчетливо праволинеен вид. Лани си мислеше за мъртвите, спретнати в техните погребални дрехи, за ковчези и надгробни плочи, за дългите прави алеи в гробищата по времето, когато мъртвите са могли да си позволят собствено недвижимо имущество.
Нодалната точка се бе оформила там, където бе живяла — в разхвърляното, непрестанно развиващо се взаимодействие с обикновения и в същото време безкрайно сложен свят. Сега такова взаимодействие не съществуваше.
Той погледна, но закратко и много внимателно, дали нейният актьор не прави разчистване на собствената си информация. Нямаше нищо видимо, но предположи, че от „Извън контрол“ са обърнали повече внимание на това.
Нейните данни бяха неподвижни. Само слабо, методично движение в тяхното ядро — нещо, свързано с вървящата в момента законна процедура по закриване на имуществото й.
