— Вече няма клуб с името „Маймунски бокс“.
— Няма?
— Клубовете в „Шинджуку“ имат доста кратък живот. Няма „Маймунски бокс“. — Преводът на Сендбендърите предаде цялото самодоволство на Хироми.
Чиа се вторачи в гладкото сребърно лице. Кучката протакаше. Какво да прави? Какво би направила Зона Роса, ако беше на нейно място? Нещо символично грубо, реши Чиа. Но това не бе в нейния стил.
— Благодаря ви — каза тя. — Просто искахме да се уверим, че това не е вярно. Съжалявам, ако съм ви засегнала, но трябваше да сме сигурни. Щом казвате, че не се е случило, ще го приемем. Загрижени сме за Рез и останалата част от групата, а знаем, че и вие също. — Чиа завърши и се поклони — нещо, което свари Хироми неподготвена.
Сега беше ред на робота да се двоуми. Тя не очакваше Чиа да се обърне на сто и осемдесет градуса.
— Нашите приятели от организацията Ло/Рез са загрижени да не би тази безсмислена шега да повлияе върху публичното мнение за Рез. Знаете, че винаги е съществувала тенденция да бъде описван като най- изобретателния, но и най-малко стабилен член на групата.
Последното поне беше вярно, макар че неговият тип нестабилност беше умерен, сравнен с повечето му поп-културни предшественици. Никога не е бил арестуван, никога не е прекарвал някоя нощ в затвора. Но въпреки това беше най-склонният към забъркване в неприятности. Това винаги е било част от чара му.
— Така е — каза Чиа и продължи да играе със задоволство. Убедена бе, че я кара да се чувства несигурна. — А се опитват да представят Ло като практичния скучен възпитаник на технически колеж, но знаем, че това също не е вярно — добави с усмивка.
— Да — отвърна Хироми, — наистина. Значи все пак сте доволна? Ще обясните на ордена си, че всичко това е било резултат от някаква шега и че Рез е добре?
— Щом го казвате — да. И ако това решава въпроса, значи имам три дни за убиване в Япония.
— За убиване?
— Идиом — обясни Чиа. — Свободно време. Мицуко казва, че трябва да видя Киото.
— Киото е много красив…
— Непременно ще отида. Благодаря ви, че подготвихте този сайт за нашата среща. Наистина е страхотен и ако го запазите, ще се радвам да го посетя по-късно с останалите от ордена ми. Може всички да се съберем заедно, когато се върна в Сиатъл, и да представим ордените си.
— Да… — Хироми определено не знаеше как да тълкува поведението й.
„Тормози се тогава“ — помисли си Чиа.
— Знаеше — каза Чиа, — знаеше какво ще направи.
Мицуко се изчерви силно. Гледаше в пода с желирания компютър в скута си.
— Съжалявам. Решението беше нейно.
— Принудили са я, нали? Казали са й да се отърве от мен, да покрие всичко.
— Тя общува с хората на Ло/Рез тайно. Това е една от привилегиите на поста й.
Чиа още не бе свалила напръстниците.
— Сега трябва да се обадя на ордена си. Можеш ли да ме оставиш сама за няколко минути? — Тя съжаляваше Мицуко, но все още бе ядосана. — Не
— Ще направя чай — отвърна Мицуко.
Когато японката затвори вратата след себе си, Чиа провери дали Сендбендърите все още са включени, сложи отново очилата и избра главния сайт на сиатълския орден.
Така и не успя да се свърже. Зона Роса чакаше, за да я отреже.
15. АКИХАБАРА
Тъмни облаци надвиснаха над високия сив град. Нови сгради минаваха за кратко пред погледа през свалените, тъмни, покрити с дантелени пердета стъкла на лимузината.
Минаха край реклама на Апъл Шайърс — павирана алея, водеща към някаква холограма на разсадник, където усмихващи се бутилки със сок танцуваха и пееха. Проблемът на Лани с часовата разлика се върна в полека, но по-странна форма. Някаква комбинация от напиращо чувство за вина и усещане за отдалеченост от собственото му тяло, сякаш сетивните сигнали идваха със закъснение, след дълъг преход през някаква друга страна, за чието съществуване той самият не знае.
— Мислех, че всичко е свършило, когато се отървахме от ония сибирски невропати — каза Блекуел. Беше облечен изцяло в черно, което като че ли създаваше впечатление, че е по-слаб. Носеше нещо като комбинезон — мек, ушит от много черен деним, с множество джобове по широкия му край. Лани мислеше, че смътно напомня на средновековна японска дреха. Нещо, което би могъл да носи някой дърводелец. — Клекнаха като пребити кучета. Открихме ги по време на турне в Щатите на Комбината.
— Невропати?
— Пълнеха главата на Рез с техните щуротии. Той е податлив на чужди влияния, докато е на турне. Комбинация от напрежение и скука. Градовете започват да ти изглеждат еднакви. Непрекъсната смяна на хотелски стаи. Синдром, това е то.
— Къде отиваме?
— Акихабара.
— Къде?
— Където отиваме — Блекуел се консултира с огромен хронометър със сложен циферблат и стоманена верижка, проектиран като че ли да изпълнява функцията на метален бокс.
— Мина месец, преди да ме пуснат да свърша каквото трябва. После го закарахме в клиника в Париж и там ни казаха, че това, с което ония копеленца са го хранили, направило ендокринната му система на свинска закуска. Оправиха го в крайна сметка, но не трябваше да се случва изобщо.
— Но се отървахте от тях? — Лани нямаше понятие за какво говори Блекуел, но изглежда, бе най-добре да поддържа илюзията за разговор.
— Казах им, че мисля да им почеша носовете с малката резачка за дърва „Хонда“, която бях купил за всеки случай — отвърна Блекуел. — Не се наложи. Показах им я все пак. Накрая се отърваха само с потупване по рамото.
Лани погледна тила на шофьора. Това, че воланът бе отдясно, го изнервяше. Чувстваше се все едно няма никой на шофьорското място.
— От колко време казахте, че работите за групата?
— Пет години.
Лани си спомни за филма — гласът на Блекуел в мрачния клуб. Преди две години.
— Къде отиваме?
— Съвсем скоро ще сме там.
Навлязоха в район с по-тесни улици и безлични занемарени сгради, покрити с реклами, които не бяха включени. Огромни изображения на медийни платформи, които Лани не познаваше. По някои от сградите имаше повреди, както той предположи, от земетресение. Буци с големината на човешка глава от кафеникаво стъклоподобно вещество се подаваха от диагонални цепнатини по фасадата на едно от зданията. Като евтина играчка, лошо поправена от несръчен великан. Лимузината спря до тротоара.
— „Електрическия град“ — каза Блекуел. — Ще ти пратя съобщение на пейджъра — обърна се към шофьора, който кимна по не особено японски според Лани маниер. Блекуел отвори вратата и излезе със същата неправдоподобна елегантност, която Лани бе забелязал преди. Колата забележимо се надигна, когато се освободи от тежестта му. Лани се плъзна по сивата велурена седалка, чувстваше се уморен и скован.
— Очаквах някое място малко по-нагоре по стълбицата — каза той на Блекуел. Беше вярно.
— Спри да очакваш.
Сградата с пукнатините и кафявите мъзгави буци се отвори в бяло-пастелно море от кухненски уреди.
