— Разбирам.
— Значи е вярно? Наистина ли Рез иска да се ожени за софтуерен агент?
Мицуко се почувства неловко:
— Аз съм общественият секретар — отговори тя, — затова трябва да говориш първо с Хироми Огава.
— Коя е тя?
— Хироми е президент на ордена ни.
— Добре — каза Чиа, — кога ще говоря с нея?
— Изграждаме сайт за разговора. Скоро ще бъде готов. — Тя все още се чувстваше неловко.
Чиа реши да смени темата:
— Какъв е брат ти? На колко години е?
— На седемнайсет — отвърна Мицуко. — Той е „патологичен-техно-фетишист-с-недостиг-на-социални- контакти“. — Това последното бе изнизано като една дума, за да означи понятие, което подложи на изпитание речника на слушалките. Чиа се почуди закратко дали няма да е по-добре да го прекара през Сендбендърите, чиито преводачески функции се ъпдейтваха автоматично всеки път, когато се логваше.
— Какво?
— Отаку — произнесе отчетливо на японски Мицуко. Преводът отново избълва нескопосаната броеница от думи.
— О… — започна Чиа, — и ние имаме такива. Това е момчешка работа, нали? Отаку момчетата в последното ми училище бяха такива — изкуствени момичета, военни симулации и незначителни неща. Отделяха много време на тях. — Тя гледаше как Мицуко изслушва превода.
— Да — отговори тя, — но ти казваш, че са ходели на училище. Нашите не ходят на училище. Те вземат изпитите си он-лайн, а това е лошо, защото лесно преписват. След това ги проверяват и по-късно ги хващат и късат, но на тях не им пука. Това е обществен проблем.
— И брат ти е един от тях?
— Да. Живее в Забраненият град.
— Къде?
— Мулти-юзър домейн. Това е неговата мания. Като наркотик. Има стая тук. Рядко я напуска. През цялото време, докато е буден, е в Забраненият град. И мечтите му са там, струва ми се.
* * * Чиа се опита да добие по-пълна представа за Хироми Огава преди обедната среща, но информацията бе объркана. Беше по-голяма, на седемнайсет (колкото Зона Роса) и беше в клуба поне от пет години. Вероятно имаше наднормено тегло (макар че това бе възприето посредством междукултурния момичешки код, не открито) и си падаше по сложния графичен дизайн. Но като цяло Чиа продължаваше да върви против чувството на Мицуко за дълг към нейния орден, за нейната собствена длъжност и за тази на Хироми. Чиа мразеше клубната политика и започваше да подозира, че тук могат да й създадат сериозен проблем.
Мицуко извади компютъра си. Беше от онези леки и прозрачни корейски изработки, които приличат на плоска чанта от чисто бяло желе с един куп разноцветни джаджи вътре. Чиа отвори чантата си и извади Сендбендърите.
— Какво е това? — попита Мицуко.
— Компютърът ми.
Мицуко явно беше впечатлена.
— От „Харли-Дейвидсън“ ли е?
— Направен е от Сендбендърите — обясни Чиа, докато търсеше очилата и ръкавиците. — Това е комуна, живееща на брега на Орегон. Правят такива, а също и софтуер.
— Американски ли е?
— Разбира се.
— Не знаех, че американците правят компютри — каза Мицуко.
Чиа оправи всеки от сребърните напръстници и стегна ремъците на китките.
— Готова съм за срещата — съобщи тя.
Мицуко се изкикоти нервно.
13. РАЗПОЗНАВАНЕ НА ХАРАКТЕРА
Ямазаки се обади точно преди обяд. Денят беше облачен и мрачен. Лани беше спуснал пердетата, за да не вижда нанотех сградите при тази светлина.
Гледаше НХК шоу за шампионата по въртене на пумпали. Звездата, както разбра, беше малко момиче с плитки и синя рокля със старомодна моряшка якичка. Беше малко кривогледа, може би заради концентрацията. Пумпалите бяха направени от дърво. Някои от тях бяха големи и изглеждаха тежки.
— Здравейте, господин Лани — каза Ямазаки, — по-добре ли се чувствате сега?
Лани гледаше как момичето вещо издърпва омотаното въженце и жълто-лилавият пумпал се завърта и губи очертанията си. Коментаторът държеше микрофон близо до върха му, за да улови бръмченето му, след това каза нещо на японски.
— По-добре от снощи — отговори Лани.
— В момента се урежда достъпът ви до данните, които заобикалят… нашия приятел. Това е сложна процедура, тъй като информацията е защитена по много и най-различни начини. Няма обособена стратегия. Личният му живот е защитен от система прогресивно усложняващи се алгоритми.
— Знае ли „нашият приятел“ за това?
Последва пауза. Лани гледаше въртящия се пумпал. Представи си как Ямазаки примигва.
— Не, не знае.
— Все още не знам за кого всъщност ще работя. За него? За Блекуел?
— Вашият работодател е Парагон-Азия Дейтафлоу, Мелбърн. Аз също работя за тях.
— Ами Блекуел?
— Блекуел е нает от частна корпорация, през която минават част от доходите на нашия приятел. В хода на неговата кариера бе създадена структура, която да оптимизира потока от средства и да сведе загубите до минимум. Тази структура в момента сама по себе си представлява едно корпоративно цяло.
— Мениджмънт — каза Лани. — Неговите мениджъри са уплашени, защото изглежда, че той може да направи нещо откачено. Това ли е?
Жълто-лилавият пумпал започна първата от осцилациите, които в крайна сметка щяха да го доведат до състояние на покой.
— Тази бизнес култура ми е чужда, господин Лани. Все още ми е трудно да давам оценка на тези неща.
— Какво имаше предвид Блекуел снощи, когато каза, че Рез иска да се ожени за японка, която не съществува?
— Идору — каза Ямазаки.
— Какво?
— „Певец-идол“. Тя е Рей Тоеи. Тя е личност-понятие, комбинация от софтуерни агенти, творение на информационните дизайнери. Тя е сродна с това, което в Холивуд, струва ми се, наричат „синтеспиан“10.
Лани затвори очи, после ги отвори.
— Как тогава ще се ожени за нея?
— Не знам — отвърна Ямазаки, — но той твърдо заяви, че това е намерението му.
— Можете ли да ми кажете за каква работа са наели вас?
— Първоначално, предполагам, са се надявали, че ще мога да им обясня идору — какво у нея привлича публиката, следователно и какво е привлякло него може би. А също, мисля, че те, както и Блекуел, все още не приемат версията, че това не е резултат от някакъв заговор. Сега искат да ви запозная с културния фон на ситуацията.
