Таванът беше нисък, покрит, изглежда, временно с тръби и изолационни материали. Лани последва Блекуел по централната пътечка. Няколко души стояха в началото на другите пътечки, но той не можа да разбере дали са продавачи, или потенциални клиенти.
Старомоден ескалатор стържеше упорито в края на пътеката. Четвъртитите зъбци по ръбовете на всяко изкачващо се стъпало се бяха изострили и блестяха от дългото триене. Блекуел продължаваше да върви. Левитираше пред Лани, докато се изкачваше, краката му сякаш почти не се движеха. Лани трудно се катереше след него.
Качиха се на втория етаж. Тук разнообразието от продукти бе по-голямо — видеостени, вградени контролни табла, автоматични кресла с масажиращи приставки, подаващи се от облегалките като глави на гигантски механични червеи.
Продължиха край редица кашони от гофрирана пластмаса, белязаните ръце на Блекуел бяха напъхани дълбоко в джобовете на нинджа комбинезона му. Влязоха в лабиринт от яркосини парчета импрегниран брезент, висящи от тръби над главите. Непознати приспособления. Нащърбен термос на работник стоеше на червен тезгях, прострян върху две алуминиеви магарета. Блекуел отмести встрани едно от парчетата. Лани се приведе и влезе.
— Държим го отворен през последния час, Блекуел — каза някой. — Не е лесно.
Блекуел пусна брезента зад себе си.
— Трябваше да го взема от хотела.
Пространството беше облепено със същия син брезент на три от страните, беше два пъти колкото хотелската стая на Лани, но чувствително по-препълнено. Доста хардуер беше инсталиран там: няколко командни табла бяха свързани с кабели в бяло блато от пакети стиропор, скъсан гофриран картон и измачкани парчета шуплест найлон. Двама мъже и една жена чакаха. Жената беше тази, която се обади. Лани си пробиваше път напред, нагазил до глезените в опаковъчен материал, който скърцаше, пукаше и се хлъзгаше под подметките на обувките му.
Блекуел риташе боклуците.
— Можеше да поподредите.
— Не сме декоратори — каза жената. На Лани му звучеше така, като че ли е от Северна Калифорния. Имаше къса кестенява коса, подстригана на бретон, и нещо в нея му напомни за квантиците, които работеха в „През ключалката“. Както и двамата мъже, единият японец, другият риж, тя беше облечена с дънки и едно от ония многофункционални шушлякови пилотски якета.
— Дяволска работа за кратък срок — оплака се рижият.
—
— За какво ви плащат? — попита Блекуел.
— Плащат ни, за да ходим на турнета — отвърна рижият.
— Ако искате пак да ходите, по-добре се молете тези да свършат работа — той погледна към свързаните с кабели конзоли.
Лани видя сгъваема пластмасова маса, сложена срещу задната стена. Беше яркорозова. Върху нея имаше сив компютър и чифт видеоочила. Непознати кабели го свързваха с най-близката конзола — плоски панделки, раирани в различни бонбонени цветове. Стената отзад беше покрита с тапет от стара реклама — точно зад розовата маса имаше око на жена, метър широко, лазерният отпечатък на окото й беше колкото главата на Лани.
Лани се приближи към масата през стиропора, плъзгайки краката си — движение не много по-различно от карането на ски.
— Да започваме — каза той. — Да видим с какво разполагате.
16. ЗОНА
Зона Роса пазеше тайно местенце — част, изрязана от нещо, което някога е било корпоративен уебсайт.
Беше долина, оградена с разрушени плувни басейни, обрасла с кактуси и червени коледничета. Гущери позираха като йероглифи върху мозайката от натрошена облицовка.
Нямаше къщи в долината, макар че останки от съборени стени правеха сянка и ръждясали правоъгълници от рифелуван метал стояха напречно върху изгнили дървени подпори. Понякога имаше пепел от лагерен огън.
Настройваше го на ранна привечер.
— Зона?
— Някой се опитва да те открие.
Зона в нейното дрипаво кожено яке върху бяла тениска. В това пространство тя се представяше като жив колаж, фрагменти от филми, списания, мексикански вестници — тъмни очи, ацтекски скули, лице, осеяно с белези от акне, коса, сплетена като пушек. Държеше резолюцията ниска, никога не се показваше изцяло на фокус.
— Майка ми?
— Не. Някой с ресурси. Някой, който знае, че си в Токио.
Острите върхове на черните й ботуши бяха избледнели от прахта в долината. Имаше медни ципове по външните шевове на избелелите й дълги черни дънки.
— Защо си облечена така?
Чиа се сети, че още е с екипа на Силке-Мари Колб.
— Имаше среща. Много официална.
— Откъде се беше логнала, когато плати за това?
— Откъдето и сега. При Мицуко. — Зона се намръщи.
— Какви други покупки си правила?
— Никакви.
— Нищо?
— Билет за метрото.
Зона щракна с пръсти и гущер изприпка изпод един от камъните. Изкачи се по крака й до чакащата й длан. Щом го удари с пръстите на другата си ръка, шарките на оцветяването му се смениха. Тя го тупна по главата и гущерът изтича надолу по крака й и изчезна зад смачкано парче ръждясал покривен материал.
— Келси е ужасена, достатъчно ужасена, за да опре до мен.
— От какво?
— Някой й се е обадил и е разпитвал за билета ти. Опитвали са се да се свържат с баща й, точките за закупуването са негови. Но той пътува. Вместо това са говорили с Келси. Мисля, че са я заплашили.
— С какво?
— Не знам. Но им е дала името ти и номера на кеш картата.
Чиа си спомни за Мериалис и Еди.
Зона Роса извади нож от джоба на якето си и клекна на ръба на възрозова скала. Златни дракони се извиваха по дължината на розовата пластмасова дръжка на ножа. Тя натисна копче от сребрист метал и гравираното с дракони назъбено острие изплющя навън безмилостно.
— Го̀ла во̀да е твоята Келси.
— Не е
Зона вдигна оголен клон и започна да дялка от него тънки спирали с автоматичния си нож.
— Няма да издържи дори час в моя свят.
На предишна среща тя бе разказала на Келси истории за войната с Плъховете, жестоки битки, водени на пълните с боклук детски площадки и в рушащите се гаражи на големите строителни комплекси. Как бе започнала тази война? За какво? Зона никога не бе казвала.
— Нито пък аз.
— И значи кой те търси?
