Идору

* * *

Списък на всички мебели в спалнята на къща за гости в Ирландия. До него — подсписък на продуктите, доставени с орехов скрин от седемнайсти век — четка и паста за зъби, болкоуспокояващи таблетки, тампони, самобръсначка, крем за бръснене. Някой ги проверяваше периодично и доставяше нови. (Последният гост бе взел крема, но не и бръсначката.) В първия списък имаше мощен австрийски бинокъл с трикрака поставка, който служеше също и като дигитална камера.

Лани провери паметта му и откри, че записващата функция е използвана един-единствен път, когато е бил активиран гаранционният срок на производителя. Беше изтекъл преди два месеца, единственият записан образ беше изглед от балкон с бели завеси към, както предположи Лани, ирландското море. Имаше неправдоподобно палмово дърво, ограда от сплетени синджири, двупосочна жп линия със слабо проблясващи релси, просторен сивкаво-кафяв плаж и зад него морето — в сиво и сребристо. Близо до морето, частично изрязан от края на снимката, изглежда, имаше ниска широка каменна крепост, като отрязана кула. Камъните й бяха с цвета на плажа.

Лани реши да затвори спалнята и къщата за гости и се озова сред прецизни археологични записи на реставрацията на пет огромни керамични пещи в апартамент в Стокхолм. Бяха като великански шахматни фигури — тухлени кули, облицовани с майсторски емайлирани, пищно декорирани плочки. Издигаха се до близо петметровия таван и няколко души спокойно можеха да стоят прави в някоя от тях. Имаше опис на номерацията, демонтирането, почистването, възстановяването и повторното монтиране на всяка тухла от всяка пещ. Нямаше начин да се влезе в останалата част от жилището, но размерите на пещите караха Лани да предполага, че е много голямо. Той прещрака до края на описа и забеляза, че крайната цена на работата при днешните стандарти надхвърля няколко пъти годишната му заплата, докато работеше в „През ключалката“. Той се върна назад, изучавайки нишите за по-широк изглед, усещане за форма, но имаше само стени, натрупана маса от педантично подредени данни. Спомни си за Алисън Шайърс и предчувствието му за нейната информационна смърт.

* * *

— Лампите светят — каза Лани и махна видеоочилата, — но няма никой вкъщи.

Той погледна часовника на компютъра — беше прекарал там малко повече от двайсет минути.

Блекуел го изгледа мрачно и седна върху натъпкан с амбалаж сандък като костюмиран в черно Буда, белезите по веждите му се свиха в нов израз на загриженост. Тримата техници гледаха предпазливо и безизразно, с ръце в джобовете на еднаквите си якета.

— Как ще стане тогава? — попита Блекуел.

— Не съм сигурен — отвърна Лани. — Той май не прави нищо.

— Той не прави нищо, по дяволите, но нещата правят — заяви Блекуел, — което щеше да знаеш, ако ръководеше шибаната му охрана!

— Добре — каза Лани, — тогава къде закусва?

Блекуел изглеждаше притеснен.

— В апартамента си.

— В апартамента си къде?

— Хотел „Империал“. — Блекуел стрелна с поглед техниците.

— В коя империя точно?

— Тук. В проклетото Токио.

— Тук? Той е в Токио?

— Вие тримата вън — заповяда Блекуел. Брюнетката сви рамене под якето си и с наведена глава си запробива път, подритвайки стиропора, другите двама бързо я последваха. Когато парчето импрегниран брезент падна зад тях, Блекуел се надигна от сандъка.

— Не си мисли, че можеш да ме изпитваш…

— Казвам ти, не мисля, че това ще свърши работа. Твоят човек го няма там.

— Това е неговият шибан живот.

— Как си плаща за закуската?

— Записана е в сметката на апартамента.

— Той на негово име ли е?

— Не, разбира се.

— Да речем, че иска да си купи нещо през деня?

— Някой го купува вместо него, май.

— И с какво плаща?

— С карта.

— Но не на негово име?

— Точно така.

— Значи, ако някой погледне данните за покупката, няма начин да ги свърже директно с него, нали?

— Не.

— Защото ти си вършиш работата, нали така?

— Да.

— Тогава той е невидим. За мен. Не мога да го видя. Няма го там. Не мога да направя това, за което искаш да ми платиш. Невъзможно е.

— Ами останалото?

Лани остави очилата върху клавиатурата.

— Това не е човек. Това е корпорация.

— Но ти имаш всичко! Проклетите му къщи! Апартаментите му! Къде градинарите му са сложили шибаните цветя зад каменната стена! Всичко!

— Но не знам кой е. Не мога да го открия на фона на останалото. Той не оставя следите, които изграждат нужните ми модели.

Блекуел прехапа горната си устна и започна да я смуче. Лани чу разместената протеза да потраква върху зъбите му.

— Трябва да добия някаква представа за това, което е той всъщност — обясни Лани.

Устната се показа отново, влажна и лъскава.

— Исусе, това е трудна задача.

— Трябва да се срещна с него.

Блекуел избърса уста с опакото на ръката си.

— Музиката му тогава? — той повдигна вежди с надежда. — Или пък има видеофилми…

— Видях филмите, благодаря. Наистина може да е от полза да се срещна с него.

Блекуел опипа остатъка от ухото си.

— Ако се видите, смяташ, че ще можеш да откриеш тия нодали… нодални… да направиш онова нещо, за което Яма говореше?

— Не знам — отвърна Лани, — но мога да опитам.

— Мамка му! — изруга Блекуел.

После разора стиропора, издърпа брезента встрани с ръката си, излая на тримата чакащи техници и се обърна пак към Лани:

— Понякога ми се ще да се върна с приятелите си в Джика Джика. Да оправя нещата там, те така и ще си останат, мамка им.

Жената с кестенявия бретон промуши глава покрай брезента.

— Съберете тия истории в буса — нареди й Блекуел. — И ги дръжте готови за работа, ако ни трябват.