— Кои са те?
— В момента не мога да бъда по-подробен по този въпрос.
Пумпалът започна да се поклаща. Лани видя нещо като ужас в очите на момичето.
— Не мислите, че има заговор?
— Ще се опитам да отговоря на вашите въпроси тази вечер. Междувременно, докато се урежда достъпът ви до данните, моля ви проучете тези…
— Ей! — възропта Лани, когато момичето с пумпала бе заменено от непознато лого — хилещ се анимационен булдог, с каишка с шипове на мускулестия му врат, в голяма купа, пълна със супа.
— Два документални видеофилма за Ло/Рез — каза Ямазаки. — Тези са за изданието на „Кучешка супа“, първоначално малка независима компания със седалище в Източно Тайпе. Те издават първите записи на групата. По-късно Ло/Рез купуват „Кучешка супа“ и я използват за издаването на по-малко комерсиални продукции на други изпълнители.
Лани се вторачи печално в хилещия се булдог, тъгувайки за момичето с плитките.
— Като документални филми за тях, например?
— За документалните филми не е било искано одобрението на групата. Те не са корпоративни документи на Ло/Рез.
— Е, предполагам, че поне за това можем да сме благодарни.
— Пак заповядайте — Ямазаки затвори.
Виртуалното ПОВ даде близък план и се завъртя около един от шиповете по каишката на кучето. Отблизо се виждаше като блестяща стоманена пирамидка. Отразени облаци префучаха за миг върху стърчащата триъгълна повърхност, докато вървеше предупреждението за Световното патентно споразумение.
Лани гледа достатъчно, за да разбере, че филмът е сглобен от рекламни кадри на групата.
— Художествено предупреждение — каза той и отиде в банята, за да дешифрира контролните бутони на душа.
Успя да пропусне първите шест минути, докато се къпеше и си миеше зъбите. Беше гледал неща като това и преди, но всъщност никога не се бе опитвал да ги следи с внимание. Наметна хотелската хавлия и си каза, че е по-добре да опита. Изглежда, Ямазаки щеше да го разпитва за това по-късно.
Защо хората правеха подобни неща? Нямаше разказ, нямаше видима структура. Някои фрагменти просто се повтаряха през целия филм с различна скорост…
В Лос Анджелис имаше цели публични канали, посветени на неща като това и домашно направени ток- шоута, водени от голи Енсино вещици, седящи пред големи картини на „Богинята“, които бяха направили в гаражите си. Можеше само да ги
Защо иначе някой щеше да подбере и редактира тези парчета от Ло и Рез, китайския китарист и певеца полуирландец, говорещи глупости в един куп телевизионни репортажи, повечето от които предвидени за излъчване? Поздравленията, изглежда, бяха тема: „Радваме се, че сме във Владивосток. Разбрахме, че имате страхотен нов аквариум!“; „Поздравяваме ви за свободните избори и за вашата кампания за овладяване на епидемията от тропическа треска!“; „Винаги сме обичали Лондон!“; „Ню Йорк, вие сте…
Лани се разрови из остатъците от закуската си и намери полуизядена изстинала филия кафяв препечен хляб под капака на метална чиния. Имаше два пръста кафе, останали в каната. Не искаше да мисли за обаждането на Ридел или неговото значение. Той бе решил, че е приключил с „През ключалката“. И с адвокатите.
— Сингапур, ти си красив! — каза Рез.
— Здравееей, Град на лъвовете! — добави Ло.
Лани взе дистанционното и превъртя напред с надежда. Не. Без звук? Не. Ямазаки беше приготвил тези неща с цел да му помогне. Той помисли дали да не изключи конзолата, но се притесняваше, че може би ще разберат.
Сега започна да се ускорява, фрагментите следваха по-често, цялото нещо бе по-освободено от съдържание — вцепеняваща мъгла. Усмивката на Рез стана зловеща, нещо със своя собствена последователност, което скачаше непроменено от един фрагмент в следващия.
Изведнъж всичко това се скри в сянката, фокус върху рококо позлата. Чуваше се дрънкане на стъкларии. Образът беше с онова характерно сплескано качество, което той знаеше от „През ключалката“ — правеха го най-малките реверни камери, маскирани като шарката на тъканта.
Ресторант? Клуб? Някой седеше срещу камерата, зад стена от зелени бутилки. Тъмнината и обхватът на малката камера правеха детайлите неразличими. Тогава Рез се наведе напред, разпознаваем, щом излезе на фокус. Жестикулираше към камерата с чаша червено вино.
— Ако поне веднъж спрем да говорим за музика, индустрия и цялата политика, свързана с тях, най- вероятно ще ви кажа, че е по-лесно да пожелаем и привлечем вниманието на десет милиона абсолютно непознати хора, отколкото да приемем любовта и предаността на най-близките ни.
Някаква жена каза нещо на френски. Лани сметна, че тя е тази, която държи камерата.
— Успокой се, Розър. Тя не разбира и половината от това, което казваш. — Лани се намести. Гласът беше на Блекуел.
— Не разбира ли? — Рез излезе от фокус. — Защото, ако разбираше, щях да й разкажа за самотата от това да бъдеш неразбран. Или може би това е самотата от страха да позволиш да бъдеш разбран?
Кадърът застина на размазаното лице на певеца. Бележка за датата и часа. Две години по-рано. Думата „неразбран“ се появи.
Телефонът иззвъня.
— Дааа?
— Блекуел каза, че се е отворил прозорец. Планът се променя. Можете да влезете в базата данни сега. — Беше Ямазаки.
— Добре — каза Лани. — Не мисля, че напредвам много с този видеофилм.
— Търсенето на Рез за значението на възроденото изкуство? Не се тревожете, ще ви го пуснем пак по- късно.
— Успокоих се — отвърна Лани. — И вторият ли е толкова добър?
— Вторият документален филм е с по-традиционна структура. Подробни интервюта, биографични справки, Би Би Си, отпреди три години.
— Чудесно.
— Блекуел е на път към хотела. Довиждане.
14. ТОКИЙСКИЯТ ОРДЕН
Сайтът, който орденът на Мицуко бе направил за срещата, напомни на Чиа за японските снимки, които бе видяла по време на училищно посещение в музея в Сиатъл. Имаше кафеникава светлина, проникваща сякаш през пластове от стара политура. В далечината се виждаха хълмове с усукали се дървета, клоните им бяха като бързо изписани мастилени завъртулки. Тя влезе заедно с Мицуко и двете се насочиха към дървена къща с големи надвиснали стрехи, формата им й беше позната от манга. Беше от типа къщи, в които нинджата се промъкваше нощем, за да събуди спящата героиня и да й каже, че нещата не са такива, каквито тя смята, че чичо й се е съюзил със злия диктатор. Чиа провери как изглежда в малък периферен прозорец. Удебели малко устните си.
Докато приближаваха къщата, тя видя, че всичко наоколо е извадено от архивите на клуба, така че цялата обстановка всъщност бе изградена от материали за Ло/Рез. Забелязваше се първо в панелите от дърво и хартия на стените, където неясни парчета от образи, по-големи от реалните, се появяваха и изчезваха с органичната неподреденост на шарена сянка: бузата на Рез и половината от чифт тъмни очила,
