Мислейки за него.
Отзад екранът се включи с мек звън и той подскочи десетина сантиметра. Обърна се и видя логото на Би Би Си. Вторият филм на Ямазаки.
Беше минала около една трета от филма, когато на вратата се позвъни. Рез се разхождаше по тясна пътечка сред джунглата, облечен в избелели от слънцето сивокафяви панталони и въжени сандали. Докато вървеше, си пееше нещо, някаква малка мелодийка без думи, отново и отново, опитвайки различни тоналности и акценти. Голите му гърди блестяха от пот и когато разтворената риза се мяташе настрани, се виждаше ъгълче от неговата И Чинг татуировка. Имаше дълга бамбукова пръчка и я въртеше, докато ходеше, удряйки висящата растителност. У Лани се прокрадваше подозрение, че тази мелодийка впоследствие се е превърнала в някой световен хит, но не можеше да го определи. На вратата отново се позвъни.
Той стана, отиде до вратата и натисна бутона на говорителя.
— Да?
— Здрасти — женски глас.
Докосна наблюдателното устройство с големина на карта в рамката на вратата и видя тъмнокоса жена. Бретон. Техникът от склада за битови уреди. Отключи вратата и я отвори.
— Ямазаки смята, че трябва да поговорим — каза тя. Лани видя, че носи черен костюм с тясна пола, тъмни чорапи.
— Не трябва ли да купувате бус в момента? — Той отстъпи назад, за да я пусне да влезе.
— Взехме — тя затвори вратата след себе си. — Когато машината Ло/Рез реши да хвърля пари за някой проблем, така и става. Пари се хвърлят. Обикновено в грешната посока. — Погледна към екрана, където Рез продължаваше да се вихри, гонейки мухите от врата и гърдите си, потънал в композиране. — Домашно?
— Ямазаки.
— Арли Маккрей — представи се тя, извади визитка от малка черна чантичка и му я подаде. На нея бяха името й, четири телефонни номера и два адреса, нито един от тях физически. — Имате ли визитка, господин Лани?
— Колин. Не. Нямам.
— Могат да ти направят в бюрото. Тук всеки има визитка.
Той пъхна картичката в джоба на ризата си.
— Блекуел не ми даде. Нито Ямазаки.
— Извън организацията на Ло/Рез, имам предвид. Това е като да ходиш без чорапи.
— Аз имам чорапи — каза Лани и посочи коша на леглото. — Гледа ли ти се документален филм на Би Би Си за Ло/Рез?
— Не.
— Не мисля, че мога да го изключа. Той ще разбере.
— Опитай се да намалиш звука. Ръчно — тя показа как.
— Техник — каза Лани.
— С бус. И оборудване за милиони йени, което изглежда не ти помогна особено. — Тя седна на едно от малките кресла в стаята и кръстоса крака.
Лани седна на другото кресло.
— Вината не е ваша. Вкарахте ме вътре по най-добрия начин. Но това не е типът данни, с който мога да работя.
— Ямазаки ми каза какво се предполага, че можеш да правиш — каза тя. — Не му повярвах.
Лани я погледна.
— По този въпрос не мога да ти помогна.
Имаше три усмихващи се слънца, като черни щампи, от вътрешната страна на левия й прасец.
— Изтъкани са в чорапите. Каталунски.
Лани вдигна поглед.
— Надявам се, че няма да ме караш да ти обяснявам за каква точно работа ми плащат хората — каза той, — защото не мога. Не знам.
— Не се тревожи — отвърна тя, — няма да те питам. Аз просто работя тук. Но това, за което ми плащат точно сега, е да разбера какво трябва да ти осигурим, за да можеш да направиш онова, за което се твърди, че си способен.
Лани погледна към екрана. Сега вървяха концертни кадри и Рез танцуваше с микрофон в ръка.
— Гледала си този филм, нали? Сериозно ли говори за тая „синокелтска“ работа в това интервю?
— Не си се срещал с него още, нали?
— Не.
— Не е много лесно да определиш за какво Рез говори сериозно.
— Но как може да съществува „синокелтски мистицизъм“, при положение че китайците и келтите нямат историческа връзка?
— Защото самият Рез е полукитаец, полуирландец. И ако има нещо, за което той е наистина сериозен…
— Да?
— Това е Рез.
Лани зяпаше намръщено в екрана, докато певецът бе заменен от близък план на Ло, чиито ръце играеха върху черната китара. Малко по-рано уважаван британски китарист, облечен в прекрасен туид, бе споделил, че наистина никой не е очаквал следващият Хендрикс да излезе от тайванския поетичен поп, но всъщност никой не бе очаквал да се появи и първият, нали?
— Ямазаки ми разказа. Това, което ти се е случило — каза Арли Маккрей. — Донякъде.
Лани затвори очи.
— Шоуто не е било излъчено, Лани. „Извън контрол“ са се отказали от него. Какво се е случило?
Той излизаше да закусва до малкия овален басейн на Шатото, зад непретенциозните скупчени бунгала, за които Ридел твърдеше, че са построени по-късно. Това беше единственото време на деня, което той усещаше като свое, поне докато Райс Даниелс не пристигнеше. Това обикновено ставаше към края на третата чаша кафе, точно преди яйцата и бекона.
Даниелс прекосяваше теракотата до масата на Лани с походка, която може да бъде определена единствено като подскачаща. Лани тайно приписваше това на употребата на наркотици, за която нямаше доказателства, а и всъщност най-силното удоволствие, което Даниелс си позволяваше пред хора, бе промишлени количества еспресо без кофеин, приемано с малки резенчета лимонена кора. Демонстрираше предпочитание към плетени бежови костюми и ризи без яка.
Точно онази сутрин обаче Даниелс не беше сам и Лани откри липса на енергия в познатата походка. Имаше известно раздразнение и болезнено изглеждащите очила като че ли се бяха впили по-силно от обичайното в главата му. До него вървеше мъж с побеляла коса и тъмнокафяв костюм със западна кройка, с брулено от вятъра ястребово лице, внушителният му остър нос стърчеше под чифт огромни слънчеви очила. Беше обут с черни ботуши от кожа на алигатор и носеше овехтяло куфарче от жълто-кафява щава, потъмняла от времето, дръжката му бе поправена, както предположи Лани, с опаковъчна тел.
— Лани — обърна се към него Райс Даниелс, щом стигна до масата, — това е Аарон Пърсли.
— Не ставай, синко — каза Пърсли, макар Лани да нямаше такова намерение, — Фела тъкмо ти носи закуската.
Смугла монголска сервитьорка се задаваше с поднос откъм бунгалата. Пърсли остави белязаното от битки куфарче и седна на един от белите метални столове. Сервитьорката поднесе яйцата на Лани, който се разписа за тях, добавяйки петнайсетпроцентов бакшиш. Пърсли разлистваше съдържанието на куфарчето. Имаше половин дузина тежки сребърни пръстени по двете му ръце, някои от които бяха инкрустирани с
