— Включително това, че неговият партньор е решил да се ожени за софтуерен агент?
— Ло веднъж ми разказа една история, за работа, която е имал. Работел за продавач на супа в Хонгконг, фургон на тротоара. Каза, че фургонът работел повече от петдесет години и тайната им била в това, че никога не почиствали казана. Всъщност никога не спирали да готвят супата. Продавали все една морска супа в продължение на петдесет години, но никога не била същата, защото добавяли пресни продукти всеки ден, зависи какво имало на разположение. Каза, че така усеща кариерата си като музикант и точно това му харесва. Блекуел разправя, че ако Рез приличаше на Ло, той все още щеше да е в затвора.
— Защо?
— Блекуел излежаваше деветгодишна присъда в затвор с висока степен на сигурност в Австралия, когато Рез се договори да го пуснат вътре. За да направи концерт. Само Рез. Ло и останалите смятаха, че е твърде опасно. Бяха ги предупредили, че може да стане нещо и да ги вземат за заложници. Охраната на затвора отказа да поеме всякаква отговорност и го поискаха писмено. Рез подписа всичко, което сложиха пред него. Личната му охрана си подаде оставката на място. Влезе вътре с две китари, безжичен микрофон и най-обикновен усилвател. По време на концерта избухнал бунт. Както се разбра, бил организиран от група италиански затворници от Мелбърн. Петима от тях отвели Рез в пералнята на затвора. Избрали я, защото била без прозорци и можела лесно да се защитава. Уведомили Рез, че ще го убият, ако не успеят да договорят освобождаването си в замяна на неговото. Обсъждали дали да отрежат поне един от пръстите му, за да покажат, че са сериозни. Или евентуално някоя по-интимна част, макар това да е било просто за да го сплашат. Свършило работа. — Тя даде знак на сервитьорката за още саке. — Блекуел, очевидно безкрайно ядосан от прекъсването на концерта, на който той адски се забавлявал, се появил в пералнята около четиридесет минути след като Рез бил взет за заложник. Нито Рез, нито италианците го видели, когато дошъл. А и италианците определено не го очаквали — направи пауза. — Убил трима от тях с томахавка. Забил острието й в главите им — едно, две, три, просто така, каза Рез. Без много шум.
— Томахавка?
— Вид брадвичка с тясно острие и шип от другата страна на острието. Разширява обсега, дава ужасяваща сила и с малко тренировки може да бъде хвърляна със завидна точност. Блекуел се кълне в нея. Другите двама избягали, макар че, както изглежда, загинали в последиците на бунта. Аз лично съм сигурна, че Блекуел или „приятелите“ му са ги убили, защото не беше обвинен в убийството на другите трима. Единственият останал свидетел бил Рез, когото Блекуел ескортирал до барикадите, които охраната издигнала в двора на затвора. — Сакето й пристигна. — На адвокатите на Рез им трябваха три месеца, за да уредят отменяне на присъдата на Блекуел по изключителни причини. Оттогава са заедно.
— За какво е лежал Блекуел?
— Убийство — отговори тя. — Знаеш ли какво е нагледвач?
— Не.
— Това е специфично австралийско понятие. Блазни ме мисълта, че подобно нещо може да възникне само в култура, състояща се първоначално само от каторжници, но австралийските ми приятели не са съгласни с това. Нагледвачът е самец, хищник, който ловува други, по-проспериращи престъпници, често много опасни. Пленява ги и ги „наглежда“. За да ги изнудва.
— Какво ще рече това?
— Измъчва ги, докато му кажат къде са парите им. Последните често са доста сериозни гангстери, плащат на хора, които да се грижат за тях именно за да ги предпазят от подобни ситуации…
— Измъчва ги?
— „Резач на пръсти“ е сроден термин. Когато му кажат това, от което има нужда, ги убива.
И Блекуел се оказа внезапно и безшумно, и просто там, много черен и матов, в огромно джелепско палто от восъчен памук. Зад него — избелелите американски реклами и сиво-розовото на дъвките. Резбованият му скалп бе скрит под широкопола шапка.
— Арли, скъпа, не би споменавала нечие име напразно, нали?
Но той й се усмихна.
— Разказвам за предишното ти поприще на господин Лани, Блекуел. Тъкмо стигнахме до най- интересната част, а ти развали всичко.
— Няма значение. Вечерята ще е по-рано по молба на Негово Резърство. Мястото на срещата също е сменено. Надявам се, че нямате нищо против.
— Къде? — попита Арли, като че ли още не бе готова да тръгне.
— „Западният свят“ — отвърна Блекуел.
— И аз с готиките си обувки — каза тя.
22. ГОМИ БОЙ14
Сега влаковете бяха по-пълни, имаше място само за правостоящи, всички се притискаха един в друг и правилата на зрителния контакт тук бяха някак си различни, но тя не бе сигурна как точно. Чантата й, със Сендбендърите вътре, се бе навряла в гърба на Масахико. Той отново гледаше контролното табло. Държеше го високо, така както някой, който пътува дълго до работата си всеки ден, би държал стратегически сгънат вестник.
Връщаха се към бащиния ресторант на Мицуко, а какво щеше да последва, тя не знаеше. Направи това, което Хироми не искаше тя да прави. И не се сдоби с нищо, освен със смътно неприятната идея, че Рез би могъл да бъде скучен. И докъде стигна? Тя не се поколеба да използва кеш картата на Келси, за да купи билети за метрото на отиване, а сега и на връщане. А Зона каза, че някой я търси. Можеха да я проследят, когато използваше картата. Може би имаше начин да изтегли парите в брой, но се съмняваше.
Нищо не се бе случило, както тя си го беше представяла от Сиатъл, но не може да се очаква, че човек ще си представи някой като Мериалис. Или Еди, или дори Хироми.
Масахико се мръщеше срещу контролното табло. Чиа видя как точките и завъртулките се променят.
Нещото, което Мериалис бе натъпкала в нейната чанта. Точно под ръката й. Трябваше да го остави при Мицуко. Или да го изхвърли, но тогава какво щеше да каже ако Еди и Мериалис се появяха? Ами ако беше пълно с дрога?
В Сингапур за това бесеха, направо на улицата. Баща й не харесваше подобни зрелища и бе казал, че те са една от причините никога да не я покани там. Предаваха го също и по телевизията, така че бе наистина трудно да не го видиш, а той не искаше тя да го вижда. Сега се чудеше, колко далеч от Токио е Сингапур. Искаше й се да отиде там и да си държи очите затворени, докато е в апартамента на баща си и изобщо да не пуска телевизора, просто да е там с него, да усеща аромата на одеколона му и да зарови лице в бодливата му вълнена риза. Само дето в Сингапур не се носеха такива, защото е топло, предположи тя. Във всеки случай, щеше да си държи очите затворени и да го слуша, докато говори за работата си, за арбитражните механизми, сновящи напред-назад през световните пазари като невидими дракони, бързи като светлината, бръснещи отломки, носещи изгода на търговци като баща й…
Масахико се обърна, избутвайки без да иска чантата й настрани, когато влакът спря на някаква станция — не тяхната. Жена с жълта пазарска чанта каза нещо на японски. Масахико хвана Чиа за китката и я издърпа към отворената врата.
— Това не е нашата спирка…
— Ела! Ела!
Излязоха на перона. Тук миришеше различно. На нещо химическо и остро. Стените не бяха толкова чисти. Имаше счупена плочка в керамичния таван.
— Какво има? Защо слизаме?
Издърпа я зад ъгъла, образуван от стената и грамаден автомат за дребни стоки.
— Има някой в ресторанта, чака теб.
Той погледна надолу към китката й, сякаш поразен от факта, че я държи, и веднага я пусна.
— Откъде знаеш?
— Забраненият град. Разпитвали са през последния един час.
— Кой?
— Руснаците.
