Лани видя очите на мъжа през прозрачния му визьор, когато го подминаха. Поглед, излъчващ мрачно спокойствие. Кокилите бяха от онези, които използват работниците, окачващи тавани — шарнирна сплав, увита в стомана.
— Какво трябва да се случи, когато се натрупа достатъчно нервна тъкан?
— Нов ред на съществуване. Не говорят за това. Рез очевидно се бе заинтересувал от тях. Опита се да си уреди среща с основоположника.
— И?
— Отказа му. Заяви, че Рез живее чрез манипулацията на човешка нервна тъкан и че това го прави недосегаем.
— Рез беше недоволен?
— Според Блекуел не. Блекуел каза, че изглежда това го е поразвеселило.
— Той не е весел обикновено? — Лани отстъпи встрани, за да избегне колоездач, движещ се в обратната посока.
— Да кажем, че нещата, които тревожат Рез, не тревожат повечето хора.
Лани забеляза тъмнозелен бус да си проправя път покрай тях. Беше с огледални стъкла, а неоновите му номера имаха рамки от анимирани тръбички с малки Вегас-лампички.
— Мисля, че ни следят — каза той.
— По-добре да е така. Исках от онези със странните хромирани решетчици, които ги правят да изглеждат сребърни, но трябваше да се задоволя с обикновени табели за номерата. Отива там, където отиваш и ти. А да паркираш някъде тук, вероятно е по-голямо предизвикателство, отколкото онова, което се очаква да направиш тази вечер. Така, тук долу.
Стръмно тясно стълбище, оградено с обезпокоителна розова мозайка от лъскави колелца във формата на сливици. Лани се поколеба, после видя надпис, чийто букви бяха направени от стотици мънички правоъгълничета в пастелни цветове — „Льо Шикл“13. Слизайки надолу, той изгуби буса от поглед.
„Бар на тема дъвки — помисли си той, — започвам да свиквам с това“. Но все още избягваше да докосва стената от дъвкани дъвки, докато следваше Арли надолу.
Влязоха в пространство с ронливи розово-сиви стени, но тези олицетворяваха недъвкания продукт, целите покрити с него, окичени с архаични надписи от родната му страна. Щампована стомана. Стар обрамчен картон, умело осветен. Картини на дъвки. Базука „Джо“ в центъра, образ, непознат на Лани, но със сигурност имащ своето място тук.
— Често ли идваш в тоя бар? — попита Лани, докато сядаха на столове с издути облегалки, в определено зловещ розов цвят на дъвка. Барът беше покрит с хиляди правоъгълни опаковки от дъвки.
— Да — отвърна тя, — но най-вече защото не е популярно. А и е за непушачи, което го прави един вид по-специално.
— Какво е „Блек Блек“? — попита Лани, разглеждайки поставен в рамка плакат, изобразяващ стилизиран автомобил от 1940-те, профучаващ през лек намек за градски улици. Освен „Блек Блек“ имаше и надписи от типа на „Арт Деко Япония“.
— Дъвка. Все още можеш да си купиш такава — отвърна тя. — Всички шофьори на такси я дъвчат. Съдържа много кофеин.
— Дъвката?
— Тук продават стимулиращи напитки, пълни с течен никотин.
— Предпочитам бира.
След като сервитьорката, облечена в тесни сребристи шорти и хващащо окото розово горнище от ангора, взе поръчката им, Арли отвори чантичката си и извади някакъв бележник.
— Това са линейни изображения на някои от структурите, в които влезе по-рано днес. — Тя подаде бележника на Лани. — форматът им е „Риълтрий“ 7.2.
Лани разгледа серия от образи — абстрактни геометрични фигури, подредени в изчезваща линейна перспектива.
— Не знам как да ги разчитам — каза той. Тя си наля саке.
— Наистина ли си обучен от DAT Америка?
— Обучен съм от тайфа французи, които обичаха да играят тенис.
— „Риълтрий“ е на DAT Америка. Най-добрият софтуер за квантитативен анализ, с който разполагат. — Тя затвори бележника и го прибра обратно в чантичката.
Лани сипа бирата в чаша.
— Чувала ли си някога за нещо, наречено ТАЙДЪЛ?
— Тайдъл?
— Акроним. Може би.
— Не — тя вдигна китайската чаша и духна, като дете, което си изстудява чая.
— Беше друг продукт на DAT Америка, или поне началото на такъв. Не мисля, че стигна до пазара. Но там се научих да откривам нодалните точки.
— Добре — каза тя. — Какво
Лани погледна към мехурчетата на повърхността на бирата си.
— То е като да виждаш неща в облаците — отвърна Лани. — Само дето нещата, които виждаш, са наистина там.
Тя остави сакето си.
— Ямазаки ме увери, че не си луд.
— Това не е лудост. Това е нещо, свързано с начина, по който обработвам широкоспектърната входна информация на ниско ниво. Свързано е с разпознаването на модели.
— И „През ключалката“ те наеха заради това?
— Наеха ме, когато им показах, че върши работа. Но не мога да го направя с типа данни, които ми показахте днес.
— Защо не?
Лани вдигна бирата си.
— Защото е все едно да седнеш на чашка с някоя банка. Тя не е личност. Не пие. Няма място, където да
— Била съм там — каза тя. — Това е в имение, което той купи от по-възрастен музикант, ирландец. Красиво е. Като в Италия.
— Мислиш ли, че ще заведе тази идору там, когато се оженят?
— Никой няма представа за какво говори той, когато казва, че иска да се „ожени“ за нея.
— После апартамент в Стокхолм. Огромен. Грамадни пещи във всяка стая, направени от гланцирани керамични тухли.
— Този не го знам. Той има жилища навсякъде и някои от тях се пазят в тайна. Има друго имение в Южна Франция, къща в Лондон, апартаменти в Ню Йорк, Париж, Барселона… Правех ревизия в каталунския офис, преподреждах цялата им документация и тази в Испания също, когато тази история за идору гръмна. Оттогава съм тук.
— Но го познаваш? Познаваш го отпреди?
— Той е центърът на света, в който работя, Лани. Този свят си има начини да прави хората непознаваеми.
— Ами Ло?
— Спокоен. Много. Лъчезарен. Много. — Тя се намръщи на сакето си. — Не мисля, че нещо от това би стигнало до Ло. Той изглежда приема цялата им кариера като някакво анормално събитие, което няма връзка с нищо останало.
