Но излезе.
Битмап рибите плуваха напред-назад.
Беше си доста страховито. Не бе сигурна защо точно, но си беше. Все още беше някакси. Тя погледна вратата към спалнята си и се почуди какво ще види, ако се насочи натам. Леглото, плаката на „Небесна линия Ло/Рез“, образа на Ло, поздравяващ я по своя безумен приятелски начин. Ами ако откриеше нещо друго? Нещо, което я очаква. Сякаш все още можеше да чуе дрънченето по склона. Ами ако отидеше до неоформената врата, зад която би трябвало да е стаята на майка й? Ами ако я отвореше и стаята на майка й се окажеше там все пак и не я очакваше тя, а нещо друго?
Тя изпадаше в ужас, това е. Погледна към колекцията си от албуми на Ло/Рез до литографираната кутия за обяд и виртуалната си Венеция до тях. Дори Музикалният й учител би бил добра компания сега. Тя я отвори и видя как Пиацата се декомпресира като някоя безкрайно сложна хартиена книга, превъртана на бързи обороти, фасади и колонади наизскочиха около нея, осветени от часа преди зимна зора. Отмествайки поглед от водата, където носовете на черните гондоли се клатушкаха като знаци от някоя изгубена нотописна система, тя вдигна пръст и се стрелна напред в лабиринта с мисълта, че мястото по свой собствен начин е толкова странно, колкото и Забраненият град на Масахико, и какво ли трябваше да означава в крайна сметка всичко това?
Тъкмо беше преминала третия мост, когато забеляза, че него го няма.
„Хей.“
Тя спря. Рекламен прозорец изобразяваше карнавални маски, наистина древни. Черна кожа с нос като пенис и празни дупки за очите. Огледало, покрито с пожълтял креп.
Провери Сендбендърите, за да се увери, че не го е изключила. Не беше.
Чиа затвори очи и преброи до три. Насили се да усети застлания с килим под, на който седеше в хотел „Ди“. Отвори очи.
В края на тясната венецианска улица, надолу след наклонените павета, където се излизаше на малък площад, до централния фонтан стоеше непозната фигура.
Тя свали очилата, без дори да затвори Венеция.
Масахико седеше срещу нея с кръстосани крака, черните чашки — засмукали очите му. Устните му се движеха безмълвно, а върху коленете му ръцете в черните напръстници проследяваха мънички сензорни модели във въздуха.
Мериалис седеше на пухкавото розово легло с незапалена цигара в уста. Държеше малък ръбест сив пищов в ръката си и Чиа видя как червеното на лакираните й нокти контрастира с перлената пластмаса на дръжката.
— Да започнем наново. — Мериалис размърда устни около цигарата. Дръпна спусъка, малък златист пламък изскочи от дулото и тя я запали с него. — Токио. Казвам ти. Всеки път се случва.
27. ОНОВА ФИЗИЧЕСКО НЕЩО
Лани стоеше над черен гумен писоар в мъжката тоалетна, когато забеляза руснака да се реши пред огледалото.
Поне приличаше на черна гума, с нещо като увиснали ръбове. Очевидно бяха оправили водопровода, но той се чудеше как биха реагирали, ако поискаш да дадеш своя принос към Пещерата. По пътя насам видя, че единият от баровете беше покрит с плоча от нещо мътнозелено и прозрачно, осветено отдолу, и се надяваше, че не е направено от това, което видяха по стълбите.
Вечерята бе приключила и той вероятно бе прекалил със сакето. Той, Арли и Ямазаки бяха наблюдавали срещата на Рез с тази нова версия на идору, която Уили Джуд виждаше като голям сребърен термос. А Блекуел трябваше да свикне с това, защото, както предполагаше Лани, бодигардът не е имал никаква представа, че тя ще се окаже тук, не и докато не бе влязъл и Рез не му бе съобщил.
Арли бе разговаряла с Ло през по-голямата част от времето, предимно за недвижими имоти. Най- различна собственост, която той притежаваше по целия свят. Лани бе изслушал още от идеите на Ямазаки за преглед на работите на тийнейджърските фенклубове и всъщност можеше да има смисъл в това, но трябваше да опитат, за да разберат. Блекуел не бе обелил дори две думи на никого, пи бира вместо саке и изгълта храната си, сякаш се опитваше да запуши нещо, някакъв пропуск в сигурността, който можеше да бъде поправен, ако го тъпчеш методично с достатъчно количество сашими. Австралиецът беше бог с пръчиците. Вероятно можеше да забие една в окото ти от петдесет крачки разстояние. Но основната програма беше Рез и идору и в по-малка степен Куваяма, който проведе продължителни разговори и с двамата. Другия, Озаки, изглежда го бяха довели за в случай, че се наложеше някой да смени батериите в сребърния термос. А Уили Джуд си беше симпатяга, макар и по възможно най-изпразнения от съдържание начин.
Предполагаше се, че техниците са леснодостъпен източник на каквото и да минаваше за клюки в дадена компания, и Лани бе направил няколко стъпки в тази посока, но Озаки не бе казал повече, отколкото трябва. И тъй като Лани не можеше да вмъкне Рей Тоеи в полезрението си, без да започне да превключва на нодална вълна, той трябваше да задоволи тазвечершното си проучване с наличните визуални остатъци. Арли ставаше за тая работа. Имаше нещо в линията на челюстта й, което той определено харесваше и към което непрекъснато се връщаше.
Лани вдигна ципа си, отиде да си измие ръцете — мивката беше направена от същата провиснала черна материя, и забеляза, че руснакът още се решеше. Лани нямаше как да знае дали мъжът наистина е руснак, или не, но го взе за такъв заради характерните черни парашутистки ботуши с контрастиращ бял шев, панталоните с черна копринена лента отстрани на крачола и бялото вечерно кожено яке. Или беше руснак, или нещо подобно, но определено бе свързан с Комбината, онази мутирала комунистическа мафия.
Руснакът се решеше много концентрирано, което напомни на Лани за чистеща се с предните си крака муха. Той беше много едър и имаше голяма глава, макар и предимно на височина, доста издължена от веждите нагоре, леко заострена към темето. За цялото внимание, отделено на ресането, мъжът всъщност нямаше кой знае колко коса, не и отгоре, и Лани реши, че всички тия типове използват имплантанти. Ридел му беше казал, че хора на Комбината има из цяло Токио. Ридел беше гледал документален филм за това, как били толкова невероятно и изключително брутални, че никой не искал да си има работа с тях. После взе да му разправя за двама руснаци, някакви ченгета от Сан франциско, с които имал някакво вземане-даване, но Лани трябваше да отиде на среща с Райс Даниелс и някакъв гримьор и така и не чу края.
Лани провери, дали няма остатъци от вечерята между зъбите си.
Когато излезе, руснакът още се решеше.
Видя Ямазаки, който мигаше и имаше вид на изгубил се.
— Там, отзад е — каза Лани.
— Кое?
— Кенефът.
— Кенеф?
— Тоалетната.
— Но аз ви търсих.
— Намерихте ме.
— Забелязах, докато вечеряхме, че избягвахте да гледате директно в идору.
— Точно така.
— Предполагам, че плътността на информация е достатъчна, за да позволи нодално разтълкуване…
— Именно.
Ямазаки кимна.
— А-ха. Но няма да е така с някой от клиповете й или изява „на живо“.
— Защо не? — Лани се насочи обратно към тяхната маса.
— Честотата — отвърна Ямазаки. — Версията тази вечер е високочестотен прототип.
— Ще получим ли хонорар за бета-тестване?
— Бихте ли описали естеството на нодалното възприятие, моля?
— Като спомени — започна Лани — или кадри от филм. Но нещо, което барабанистът каза, ме кара да мисля, че просто съм наблюдавал последния й клип.
