организация. Никаква проста заплаха за
— Не — отвърна Блекуел, — няма, защото това би било нарушаване на строго
Лани намери портфейла си и извади бялата картичка с написания с молив номер. Блекуел я взе.
— Така. — Той се изправи. — Срамота е така да се хаби добра закуска. Обади се на лекаря на хотела от стаята си и се погрижи за себе си. Аз ще се оправя с това. — Той пъхна картичката в горния джоб на алуминиевото си яке. И докато Блекуел напускаше стаята, Лани забеляза в центъра на стопената чиния на бодигарда изправен на широката си глава петсантиметров галванизиран пирон.
Ребрата на Лани, грозна плетеница от жълто, черно и синьо, бяха напръскани с разнообразни студени течности и здраво превързани с микропор. Той глътна сънотворното, което докторът му предложи, дълго стоя под душа, качи се на леглото и предложи лампата сама да се изключи, когато пристигна факс.
Беше адресиран до К. ЛАНИ, ГОСТ:
НАЧАЛНИКЪТ НА ДНЕВНАТА СМЯНА МИ ВРЪЧИ ДОКУМЕНТИ ЗА ОСВОБОЖДАВАНЕ. „ПОБРАТИМЯВАЩО“. КАКТО И ДА Е, СЕГА СЪМ ОХРАНА В „ЩАСТЛИВИЯТ ДРАКОН“, СЛЕД ПОЛУНОЩ МОЖЕШ ДА МИ ПРАТИШ ФАКС, EMAIL, САМО ТЕЛЕФОНЪТ Е ЗАЕТ, НО МОМЧЕТАТА СА ПЕЧЕНИ. НАДЯВАМ СЕ, ЧЕ СИ ДОБРЕ. ЧУВСТВАМ СЕ ОТГОВОРЕН. НАДЯВАМ СЕ, ЧЕ ЯПОНИЯ ТИ ХАРЕСВА, КАКВАТО И ДА Е.
— Лека нощ — каза Лани, остави факса върху модула до леглото и мигновено и много дълбоко заспа.
Събуди се чак когато Арли се обади от фоайето, за да предложи да пийнат по нещо. Девет вечерта според синия часовник в ъгъла на екрана на модула. Лани облече прясно изгладено бельо и другата си малайзийска риза с копчета. Откри, че Белият Кожен Смокинг бе разпрал няколко шева на единственото му яке, но после главният руснак, Старков, не беше позволил на мъжа да се качи с тях в буса, така че Лани реши, че са квит.
Докато прекосяваше фоайето, той се натъкна на обезумелия Райс Даниелс, беше толкова напрегнат, че се бе върнал към черната скоба за глава от дните му в „Извън контрол“.
— Лани! Боже!
— Не. Бях легнал да поспя.
Даниелс направи странен малък жест на безпокойство, повдигайки се на пръстите на кафявите си обувки от телешка кожа.
— Виж, това е
— Обадихте ли се на полицията?
— Да, да, но всичко е, мамка му,
— Рядка — отвърна Лани. — Нещо с цвят на слама.
Но Даниелс явно не го чу. Той хвана Лани за рамото и му показа зъбите си — ухилване, предназначено по някакъв начин да демонстрира приятелство.
— Аз наистина те уважавам, човече. Как така нямаш никаква информация?
Лани видя Арли да му маха от входа към салона. Беше облечена в нещо късо и черно.
— Грижи се за себе си, Райе. — Той стисна студената му ръка. — Тя ще се появи. Сигурен съм.
И после вече вървеше към Арли, усмихнат, и видя, че тя също му се усмихва.
44. ЛА ПУРИСИМА
Чиа лежеше и гледаше телевизия. Това я караше да се чувства по-нормална. Беше като лекарство. Тя си спомни колко много телевизия гледаше майка й, след като баща й ги напусна.
Но това беше японска телевизия, където някое от момичетата можеше да е Мицуко. Бяха само малко по-млади, носеха моряшки рокли и въртяха огромни дървени пумпали върху дълга маса. Доста добре ги въртяха. Можеха да ги държат така завинаги. Беше някакво състезание. Конзолата имаше функция превод, но беше още по-успокояващо да не знае какво говорят. Най-успокояващите моменти бяха близките планове на въртящите се пумпали.
Тя използва преводача, за да провери отразяването по НХК на мълвата за смъртта на Рез в мрежата и поклонението със свещи пред хотел „Ди“.
Видя приятно закръглената Хироми Огава да отрича, че знае кой е избомбил сайта на ордена й и после е пуснал траурния призив от останките му. Не бил член на клуба, бе подчертала Хироми, нито местен, нито чужд. Чиа знаеше, че Хироми лъже, защото трябваше да е Зона, но хората на Ло/Рез явно й бяха казали какво да говори. Арли бе казала на Чиа, че цялото нещо е било стартирано от изоставен сайт на авиокомпания в Аризона. Което означаваше, че Зона бе бастисала страната си, защото сега нямаше да може да се върне там. (Колкото и любезна да изглеждаше Арли, Чиа не й бе казала нищо за Зона.)
После видя снимките от хеликоптер на поклонението и на обърканите спецчасти, срещнали приблизително 2500 разплакани момичета. Броят на ранените беше малък. Всичко бе минало сравнително тихо с изключение на едно момиче, което се беше подхлъзнало надолу по насипа на магистралата и бе счупило и двата си глезена. Основният проблем беше да се разгонят всички оттам, защото много от тях бяха дошли по пет-шест в такси и нямаше как да се приберат вкъщи. Някои бяха взели семейния автомобил и после го бяха изоставили в бързане да стигнат до поклонението и това бе създало друга бъркотия. Имаше няколко дузини арестувани, предимно за навлизане в забранена зона.
После видя съобщението, което Рез бе записал, за да увери хората, че е жив и здрав, и да изкаже съжаление за цялото нещо, с което, разбира се, той не е имал нищо общо. Не носеше видеомонокъла на този запис, но беше със същите черен костюм и фланелка. Изглеждаше по-слаб обаче. Някой го бе преработил. Държеше се лековато първоначално, усмихваше се, каза, че никога не е бил в хотел „Ди“ и че всъщност никога не е посещавал любовен хотел, но сега може би трябва да го направи. После стана сериозен и каза колко много съжалява, че хората са били обезпокоени и дори наранени от нечия безотговорна шегичка. И завърши с усмивка с думите, че цялото нещо е било особено вълнуващо за него, защото колко често ти се случва да гледаш собственото си погребение?
После видя собствениците и управата на хотел „Ди“, изразяващи своето съжаление за случилото се. Те нямали никаква представа, както казаха, как всичко това бе станало. Чиа остана с впечатлението, че да се изразява съжаление тук е голяма работа, но собствениците на „Ди“ успяха също да обяснят, че в хотела няма персонал в интерес на гарантирането на анонимността на гостите им. Арли, която също гледаше, бе казала, че това било реклама и се обзалага, че през следващите два месеца нямало да има свободни места в хотела. Сега беше известен.
