Идору

да разбере, че си в смъртна опасност. Както смятам и аз. Тогава явно е решила да предприеме мерки. Завърнала се в тайната си страна и свързала сайта си с този на токийския орден на Ло/Рез. Наредила на Огава, президента на клуба, да пусне съобщение, обявяващо смъртта на Рез в хотел „Ди“. Заплашила я с оръжие, което щяло да разруши сайта на токийския орден…

— Ножът — каза Чиа. — Бил е истински?

— И напълно незаконен — добави Етрускът.

— Когато Огава отказала — продължи идору, — приятелката ти използвала оръжието си.

— Това е сериозно престъпление — намеси се отново Етрускът — според законите на всички въвлечени държави.

— После пуснала съобщението през останките от сайта на Огава — каза идору. — Изглеждало официално и ефектът бил бързото наводняване на хотел „Ди“ с море от потенциални свидетели.

— Каквато и да е била следващата стъпка на плана й — обясни Етрускът, — тя вече била разкрила присъствието си в нейния сайт. Първоначалните собственици разбрали за нея. Тя изоставила сайта. Проследили я. Била принудена да се откаже от самоличността си.

— Каква „самоличност“? — Чиа почувства униние.

— „Зона Роса“ — каза Етрускът — е била самоличността на Мерседес Пурисима Варгас-Гутиерес. Тя е на двайсет и шест години и е жертва на природен синдром, който се среща най-често във федерален окръг Мексико. — Гласът му сега беше като дъжд върху тънък метален покрив. — Баща й е особено преуспял криминален адвокат.

— Значи мога да я открия — каза Чиа.

— Но тя не би искала — отвърна идору. — Мерседес Пурисима е лошо обезобразена от синдрома и през последните пет години живее в почти пълно отричане от своята физическа същност.

* * *

Чиа седеше там и плачеше. Масахико свали черните чашки от очите си и отиде до леглото.

— Зона я няма — изхлипа тя.

— Знам — отвърна той и седна до нея. — Ти така и не завърши разказа за Сендбендърите — каза той. — Беше много интересна история.

И тя започна да му я разказва.

45. ЩАСТЛИВЕЦ

— Лани — чу я да казва той, гласът й беше сънлив. — Какво правиш?

Дисплеят на кедровия телефон светна.

— Обаждам се в „Щастливият дракон“, на Сънсет.

— Щастлив какво?

— Супермаркет. Денонощен.

— Лани, три сутринта е…

— Трябва да благодаря на Ридел, да му кажа, че работата се е получила…

Тя изпуфтя, обърна се на другата страна и издърпа възглавницата върху главата си.

През прозореца той можеше да види прозрачния кехлибар, сгъстените фасади на новите сгради, отразяващи светлините на града.

46. ПРИКАЗКА ЗА РЕКОНСТРУКЦИЯТА

Чиа сънува плаж, покрит с потрошени парчета от битова електроника. Членестоноги припкаха ниско, краката им — оголени като древни резистори. Токийският залив, обвит в мъгла от стар филм, бледо сиво одеяло, предназначено за кратко да скрие ужасите от първо действие — морски чудовища или някаква извънземна армада.

Хак Нам се извисяваше пред нея, докато си проправяше път към него, но в логиката на съня не се приближаваше. Морето обливаше гърба й, засмуквайки глезените й. Забраненият град расте. Карат го да расте. От материята на плажа, боклуците и руините на света, преди нещата да се променят. Невъобразим товар, изхвърлен тук от шлепове и товарни кораби в хода на великата реконструкция. Гъмжи от миниатюрните буболечки на Родел ван Ерп, повдигат покритите с железни решетки балкони, които са всъщност спални, неизброими незапланувани прозорци, хвърлящи празни сребърни правоъгълници срещу мъглата. Творение от случайно човешко срастване, чудовищно и величествено, бива издигнато наново тук, пренесено от своето по-късно въплъщение в царство на всеобщата фантазия.

Инфрачервеното заекване на будилника. Слънчев халоген, осветяващ платното в центъра му, правоъгълник означаващ празнина, незнаен адрес — легендарният файл-убиец. Вдъхвайки живот на Еспресоматика с дистанционното си, тя се сгушва обратно в тъмнината на юргана в очакване на засилващото се съскане на парата. През повечето утрини сега тя влиза в Града, научава клюките в любима бръснарница на Саи Шинг Роуд. Етрускът е там, понякога, с Клаус и Петела и другите призраци, с които се мотае. Те я приемат. Тя се гордее с това, защото те млъкват пред Масахико. Дали са стари, невероятно древни, или просто се държат така? Каквото и да е, те гледат първи да разберат нещата и тя се е научила да цени това. И Етрускът постоянно намекваше за празнина, нещо наистина малко, но с прозорец. Гледащ надолу към това, което щеше да бъде Лунг Чун Роуд.

Той я харесва, Етрускът. Странно е. Казват, че не харесвал никого всъщност, но той оправи сметката на баща й, макар че тя бе забравила да остави ключа. (Тя пази ключа за стая 17 в несесер за козметика от моарирана коприна, който й дадоха на полета й към къщи с „ЯАЛ“ — направен е от бяла пластмаса, отлят като старомоден механичен ключ, с магнитна лента надолу по дългата му част, във формата на корона на принцеса. Тя го вади и го разглежда понякога, но той просто изглежда като евтино парче бяла пластмаса.)

Етрускът и другите шпионират Проекта през цялото време. Така го наричат те. От тях Чиа знае, че островът на идору още не е завършен. Там е, но не е стабилен. Нещо, което трябва да оправят, преди да го застроят, дори с нанотехнология, в случай че стане земетресение. Тя се чуди какво ли ще правят руснаците с техния и понякога се чуди за Мериалис и Еди, и Калвин, онзи от „Уиски Клонинг“, който я изкара оттам без причина, освен тази, че смяташе това за редно. Но това време изглежда толкова отдавна, между Забранения град и училището.

Тя разбира, че майка й вече е узнала, че тя не е била с Хестър, но майка й никога не обели и дума за това, само дето два пъти й говори за контрацептиви и безопасен секс. А и всъщност тя не бе стояла там повече от четиридесет и осем часа, ако не се брои времето на пътуване, защото Рез не успя да дойде да й благодари, а Арли бе казала, че в крайна сметка е по-добре да се прибере вкъщи, преди някой да е започнал да задава въпроси. Изпратиха я с билет за първа класа на японските авиолинии. Арли я бе закарала до Нарита онази нощ, но не със зеления бус, защото, както тя каза, бил бракуван. А и тя все още се чувстваше зле заради Зона, чувстваше се глупаво, все едно приятелката й бе мъртва, но приятелката й всъщност дори не бе съществувала, а на нейно място беше това момиче в Мексико сити с ужасни проблеми. Накрая тя взе, че разказа всичко това на Арли и се разплака.

А Арли й каза, че просто трябва да изчака. Защото това момиче в Мексико сити повече от всичко останало имаше нужда да бъде някой друг. И нямало значение, че тя не била Зона, защото тя бе създала Зона и това било също толкова реално.

— Просто почакай — каза Арли, — защото някой ще се появи, някой друг и ще бъде така, сякаш той вече те познава.

И Чиа седна и се замисли върху това до Арли в бързата й малка кола.

— Но аз никога няма да мога да й кажа, че съм разбрала?

— Това би развалило всичко.

Когато стигнаха до летището, Арли й взе билет за „ЯАЛ“, намери някой да я отведе във фоайето (което беше нещо като кръстоска между бар и особено луксозен бизнес офис) и й даде чанта с рекламно концертно яке на Ло/Рез в нея. Ръкавите бяха направени от прозрачна изкуствена коприна и подплатата, която се