друго. За кво, по дяволите, вряка Сът? Натан казва, че е чул изстрел. — Рамирес се беше жакнал, и повечето от сензориума му беше погълнат от изхода на Маас-Неотековия кибердек. — Натан е готов за първия импулс…
Търнър чуваше как самолетът се приближава, намалявайки скоростта за кацане на магистралата. Вебер беше станала и вървеше към него с пистолета в ръка. Сътклиф отново непрекъснато задаваше същия въпрос.
Той вдигна ръка и докосна микрофона си:
— Линч. Мъртъв е. Самолетът е тук. Това е всичко.
И тогава реактивният самолет се появи, черна сянка, невероятно ниско, без светлини. Пламъкът на реактивните двигатели проблясна, когато машината кацна по начин, който би убил човек-пилот, след това се чу странно скърцане, докато крилата с променлива геометрия от въглеродни влакна се нагласяваха. Търнър забелязваше зеленикавата отразена светлина на таблото с датчиците по кривата на пластмасовия прозрачен капак.
— Ти се издъни — каза Вебер.
Зад нея с изщракване се отвори капакът на хирургичния модул, очертавайки фигура с маска и зелен целулозен противомикробен костюм. Светлината изотвътре беше брилянтна, синкавобяла; тя хвърляше изкривената сянка на облечения медик навън през тънкия облак прах, който самолетът беше вдигнал над паркинга при кацането си.
— Затвори! — изкрещя Вебер. — Още не!
Когато вратата се спусна, прикривайки светлината, те и двамата чуха двигателя на мотопланера. След рева на реактивния самолет той приличаше на цвърчене на щурче, моторче, което кашляше и отслабваше, докато го слушаха.
— Горивото му свършва — каза Вебер. — Но е близко.
Мъничкият планер премина покрай тях, черен триъгълник на фона на звездите. Чуваха как нещо плющи на вятъра при тихото му преминаване, вероятно някой от крачолите на Митчел. Ти си там горе, помисли си Търнър, абсолютно сам, облякъл най-топлите дрехи, които имаш, нахлузил чифт инфрачервени очила, които сам си сглобил, и гледаш за две линии от точки, очертани за теб с подгреватели за ръце.
— Щур смотаняко, — каза той, докато сърцето му се изпълваше със странно уважение, — наистина здравата си искал да се махнеш.
Тогава излетя първата осветителна ракета, слабо фестивално изпукване, и магнезиевият пламък бавно се заспуска на парашутчето си към пустинята. Почти веднага излетяха още две, след това откъм хълмовете се чу продължителното тракане на автоматична стрелба. С периферията на погледа си забеляза как Вебер се препъва през храсталаците по посока на бункера, но очите му следяха въртящия се микропланер, върху ярките му криле от оранжев и син плат, и фигурката с шлем, свита под отворения метален скелет, над деликатния триножник за кацане.
Митчел.
Паркингът беше осветен от спускащите се ракети като футболно поле. Микропланерът се наклони и зави с мързелива грация, от която на Търнър му се прииска да закрещи. Ред трасиращи куршуми просветна в бяла дъга над паркинга отнякъде далече. Не улучи.
Спусни се. Спусни се. Той тичаше, прескачайки храстчетата, които се закачаха за панталоните му и за полите на парката.
Ракетите. Светлината. Митчел не можеше да използва така очилата си за нощно виждане, не можеше да види инфрачервеното мъждукане на подгревателите за ръце. Спускаше се настрани от ивицата. Носовото колело се закачи за нещо и микропланерът се преметна и смачка като разкъсана пеперуда, и се строполи на земята в свой собствен облак от прах.
Блясъкът на експлозията като че ли го настигна миг преди звука, хвърляйки сянката му пред него върху безцветните храсталаци. Ударната вълна го вдигна и го запрати на земята, и докато падаше видя разбития хирургичен модул в кълбо бял пламък, и разбра, че Вебер е използвала противотанковата си ракета. След това отново беше станал и се движеше, тичаше с пистолета в ръка.
Стигна до остатъците от Митчеловия планер с угасването на първата ракета. Друга излетя отникъде и разцъфна над главите им. Звукът от стрелбата вече беше непрекъснат. Той се прекатери през смачкан лист ръждясала ламарина и откри проснатата фигура на пилота. Главата и лицето му бяха прикрити от саморъчно направен шлем и грубо сглобени инфрачервени очила. Очилата бяха прикрепени към шлема с мътносребристи ивици изолирбанд. Търнър гледаше как ръцете му раздират лентата и откъсват инфрачервените очила; ръцете му бяха далечни същества, бледи подморски създания, които живееха свой собствен живот някъде долу на дъното на някаква немислима тихоокеанска падина, и той ги гледаше как късат трескаво лепенката, очилата, шлема. Докато всичко не се махна, и дългата кафява коса, мокра от пот, падна върху бялото лице на момичето, размазвайки тъничката ивичка тъмна кръв, която излизаше от едната от ноздрите, и очите й се отвориха, показвайки празни белтъци, и той я влачеше към някаква пожарникарска количка, и я буташе в посоката, където се надяваше, че е самолетът.
Усети втората експлозия през подметките на обувките си, и видя идиотската усмивка върху буцата пластичен експлозив, която стоеше върху дека на Рамирес. Нямаше блясък, само звук и блъсването от ударната вълна през бетона на паркинга.
И след това беше в кокпита, вдишвайки миризмата на нова кола, идваща от дълговерижни мономери, познатият му аромат на последна дума на технологията, и момичето беше зад него, тромава кукла, увиснала в прегръдката на анти-г-мрежата, за която Конрой беше платил на търговеца на оръжия да бъде инсталирана зад тази на пилота. Самолетът трепереше като жив; пъхвайки се по-дълбоко в собствената си мрежа, Търнър заровичка за интерфейсния кабел, намери го, откъсна микрософтчето от куплунга си и включи там кабела.
Умението блесна в него като електронна игра, и той се втурна напред на крилата на самолета, усещайки как променливата им геометрия се пренастройва за излитане, докато капакът на кабината се спускаше на серводвигателите си. Анти-г мрежата се изду около него, притискайки крайниците му неподвижно, заедно с пистолета в ръката му.
— Давай, гадино.
Но самолетът вече знаеше, и силата на гравитацията го притисна надолу, в мрака.
— Изгубихте съзнание — каза самолетът. Електронният му глас напомняше леко този на Конрой.
— За колко време?
— Тридесет и осем секунди.
— Къде сме?
— Над Нагос. — Главният екран светна, дузина постоянно променящи се числа под опростена карта на Аризона, линията Сонора.
Небето побеля.
— Какво беше това?
Мълчание.
— Какво беше това?
— Сензорите съобщават за експлозия — каза самолетът. — Магнитудът предполага тактическа ядрена бомба, но нямаше електромагнитен импулс. Мястото на взривяване беше точката на нашето излитане.
Белият блясък избледня и изчезна.
— Прекрати курса — каза Търнър.
— Прекратен. Нов курс, моля.
— Добър въпрос — каза Търнър. Не можеше да обърне главата си, за да погледне към момичето зад него. Чудеше се дали е още жива.
15. КУТИЯТА
Марли сънуваше Ален, тъмнина и поле от диви цветя, и той я милваше по главата, след това погали врата й и го пречупи. Тя лежеше неподвижно, но знаеше какво прави той. Той я разцелува цялата, след това взе парите й и ключовете от стаята й. Звездите бяха огромни, увиснали над полето от цветя, и тя все
