и автобусните спирки. Като че ли на всички имаше млади момичета. Тя автоматично отбеляза името на художника и заглавието на произведението: Прочети ни Книгата с Имената на Мъртвите.
— Предполагам, че разбираш този тип произведения — каза испанецът с неудоволствие. Той носеше скъп син костюм, скроен в парижки бизнес-стил, широка бяла риза и вратовръзка в английски стил, вероятно от Шарве. Сега изобщо не приличаше на сервитьор. През рамото му имаше преметната чанта от италиански каучук.
— Какво искаш да кажеш с това? — попита тя.
— Имената на мъртвите. — Той кимна към панела. — Продавали сте такива неща.
— Какво точно не ти е ясно?
— Понякога имам чувството, че това, тази култура, е трик. Номер. През целия си живот съм служил на Сеньор, в един облик или друг, разбираш ли? И работата ми не е била лишена от неговото удовлетворение, от моментите му на триумф. Но никога не съм усещал някаква удовлетвореност, когато ме е намесвал в бизнеса с изкуство. Той сам по себе си е богатство. Светът е пълен с много красиви неща. И въпреки всичко Сеньор преследва… — Той сви рамене.
— Тогава ти си знаеш какво харесваш. — Тя му се усмихна. — Защо избра тази галерия за нашата среща?
— Агент на Сеньор е купил една от кутиите тук. Не сте ли прочели описанията, които ви дадохме в Брюксел?
— Не — каза тя. — Това може да попречи на интуицията ми. Хер Вирек ми плаща за интуицията ми.
Той повдигна вежди.
— Ще ви представя на Пикар, мениджъра. Може би той може да направи нещо за тази ваша интуиция.
Той я поведе през залата, през една от вратите. Посивяващ едър французин в измачкан кадифен костюм говореше по телефона. Тя забеляза на екрана на телефона колони букви и цифри. Цените за деня на пазара в Ню Йорк.
— А, — каза човекът, — Естевес. Моля да ме извините. Само за момент. — Той се усмихна извинително и се върна към разговора. Марли разгледа цените. Полок отново падаше. Предполагаше, че това е аспектът на изкуството, който тя разбира най-трудно. Пикар, ако това беше името на човека, говореше с някакъв брокер в Ню Йорк, уреждайки закупуването на известен брой „точки“ от работите на определен художник. „Точка“ можеше да се дефинира по много различни начини в зависимост от това за какво се използваше, но беше почти сигурно, че Пикар никога няма да види работите, които купува. Ако художникът имаше достатъчно добро положение, беше много вероятно да са заключени някъде в някой сейф, където никой не ги вижда. След дни или години Пикар можеше да вдигне същия този телефон и да нареди на брокера да продава.
Галерията на Марли беше продавала оригинали. От това се печелеше сравнително малко, но в него имаше някаква вътрешна привлекателност. И, разбира се, имаше шанс един ден да ти излезе късметът. Тя беше убедила себе си, че наистина е имала голям късмет, когато Ален беше уредил фалшифицирания Корнел да се появи като чудесна случайна находка. Корнел стоеше на видно място по масите на брокерите, и неговите „точки“ бяха много скъпи.
— Пикар, — каза Пако, като че ли се обръщаше към слуга, — това е Марли Крушкова. Сеньор я е известил за историята с анонимните кутии. Тя може да пожелае да ти зададе някои въпроси.
— Очарован съм — каза Пикар и се усмихна топло, но на нея й се стори, че е забелязала проблясване в очите му. Беше много вероятно той да се опитва да свърже името й с някакъв сравнително скорошен скандал.
— Разбирам, че покупката тогава е минала през вашата галерия?
— Да — каза Пикар. — Бяхме изложили произведението в нашите зали в Ню Йорк, и то беше привлякло доста предложения. Бяхме решили обаче да го изложим и в Париж, — той се усмихна, — и вашият работодател доказа правилността на решението ни. Как е хер Вирек, Естевес? Не сме го виждали вече от няколко седмици.
Марли хвърли бърз поглед към Пако, но тъмното му лице беше неподвижно, великолепно контролирано.
— Бих казал, че Сеньор е много добре — отговори той.
— Великолепно — каза Пикар някак прекалено ентусиазирано. След това се обърна към Марли: — Чудесен човек. Голям меценат. Голям учен.
На Марли й се стори, че чува Пако да въздъхва.
— Бихте ли могли да ми кажете къде вашият нюйоркски клон е закупил въпросното произведение?
Лицето на Пикар потъмня. Той погледна към Пако, след това обратно към Марли.
— Не знаете ли? Не са ли ви казали?
— Бихте ли ми го казали вие?
— Не — отговори Пикар. — Съжалявам, но не мога. Просто не зная.
Марли го зяпна.
— Извинявам се, но ми е трудно да разбера как това е възможно…
— Тя не е чела рапорта, Пикар. Кажи й го ти. За нейната интуиция ще бъде добре да го чуе от теб лично.
Пикар изгледа Пако странно, след това отново се овладя.
— Разбира се — каза той. — За мен ще бъде удоволствие…
— Мислиш ли, че това е вярно? — попита тя Пако, след като двамата излязоха навън, на Фобург Ст. Хоноре в летния слънчев пек. Тълпата гъмжеше от японски туристи.
— Ходих лично в Агломерата — отговори Пако, — и интервюирах всички, имали нещо общо. Робертс не беше оставил данни около покупката, въпреки че е бил не по-потаен от кой да е продавач на произведения на изкуството.
— И смъртта му е била случайна?
Той си сложи чифт огледални очила Порше.
— Толкова случайна, колкото е този тип смърт винаги. — Нямаше как да разберем кога или как е получил кутията. Намерихме я тук преди осем месеца, и всички наши опити да проследим пътя и обратно свършват при Робертс, а Робертс беше умрял още преди година. Пикар не искаше да ти каже, че почти бяха изгубили кутията. Роберт я е бил пазил в провинциалната си къща, заедно с куп други неща, които наследниците му са смятали за обикновени глупости. Всичко това за малко не е било продадено на публичен аукцион. Понякога ми се иска да беше.
— А тези други неща, какво представляват те? — попита тя, вървейки зад него.
Той се усмихна.
— Мислиш, че не сме проследили всяко от тях ли? Те бяха… — тук той се намръщи, преувеличавайки усилието да си спомни — известен брой абсолютно незначителни произведения на съвременното народно изкуство.
— Известно ли е било Робертс да се интересува от този тип неща?
— Не, — каза Пако, — но ние знаем, че приблизително година преди смъртта си той е подал молба за членство в Институт д’Арт Брут, тук в Париж, и се е уредил като патрон на Айшмановата колекция в Хамбург.
Марли кимна. Айшмановата колекция беше специализирана за произведения на психотици.
— Ние сме почти сигурни, — продължи Пако, като я хвана за лакътя и я поведе около ъгъл в странична уличка, — че той не се е опитвал да използва ресурсите на нито едното от тези места, освен ако не е използвал посредник, и смятаме, че това е малко вероятно. Разбира се, Сеньор нае няколко дузини учени да преровят архивите на двете институции. Безрезултатно…
— Кажи ми, — каза тя, — защо Пикар предполагаше, че е виждал наскоро хер Вирек? Как е възможно това?
— Сеньор е богат. Сеньор може да се явява по колкото си иска различни начини.
Той я въведе в закусвалня с хромирана дограма, блестяща от огледала, бутилки и електронни игри. Огледалата лъжеха окото за дълбочината на помещението; в дъното му тя виждаше отразения паваж,
