— Ако искаш да знаеш, — каза лицето, оголвайки големи плоски жълти зъби, — бях тръгнал да изляза да потърся нещо за ядене. — Той погледна към Боби така, като че ли той можеше да съществува на диета от изгнил килим, или да се зарови търпеливо в кафявата дървесна пулпа на издутите от влагата книги, натрупани на цял ръст височина от двете страни на тунела, където стояха те. — Кое е ситното лайно, Лукас?
— Знаеш ли, Финландецо, Бийвър и аз имахме някои проблеми с нещо, което получихме от теб, имайки ти доверие. — Лукас протегна бастуна си и побутна внимателно опасно наклонена кула от пожълтели книжки джобен формат.
— Наистина ли? — Финландецът сви сивите си устни в подигравателна загриженост. — Не ръчкай тия първи издания, Лукас. Събориш ли ги, ще ги плащаш.
Лукас дръпна бастуна си. Полираната му дръжка проблясна на светлината на лампата.
— И така, — каза Финландецът, — ти си имаш проблеми. Странна работа, Лукас, странна шибана работа. — Бузите му бяха сивкави и прорязани от дълбоки диагонални бръчки. — И аз също имам някои проблеми, три броя. Нямах ги тази сутрин. Предполагам че просто животът е такъв. Понякога. — Той постави съскащия фенер върху изкормен железен шкаф за папки и изрови огъната цигара без филтър от страничния джоб на нещо, което може би някога беше било туидово сако. — Моите три проблема са на горния етаж. Искате ли да им метнете по едно око?… — Той драсна клечка кибрит върху резервоара на фенера и запали цигарата си. Пространството между тях се изпълни с острата миризма на черен кубински тютюн.
— Знаеш ли, — каза Финландецът, прекрачвайки над първото от телата, — от доста време съм на това място. Всички ме познават. Знаят, че съм тук. Купуваш ли от Финландеца, знаеш от кого купуваш. И аз отговарям за стоката си, за всяко едно парче…
Боби гледаше надолу към лицето на мъртвеца, към помътнелите му очи. В структурата на тялото нещо не беше наред, в начина, по който то лежеше там в черните си дрехи. Японско лице, без изражение, мъртви очи…
— И през цялото това време, — продължаваше Финландецът, — знаеш ли колко хора са били тъпи до степен да влязат тук, за да ме вадят навън? Николко! Нито един до тази сутрин, а само дотук са вече трима. Е, добре, — той метна на Боби враждебен поглед, — не броя тук ситното лайно, но… — Той сви рамене.
— Изглежда някак изкривен — каза Боби, все още гледайки към мъртвото тяло.
— Защото отвътре е храна за кучета — изгледа го зловещо Финландецът. — Всичко ситно смляно.
— Финландецът колекционира екзотични оръжия — каза Лукас, бутвайки китката на второто тяло с върха на бастуна си. — Сканира ли ги за импланти, Финландецо?
— Много ясно. Най-напред. Трябваше да ги мъкна надолу по стълбите до задната стая. Нищо, с изключение на това, което можеш да очакваш. Просто група за очистване. — Той шумно засмука дупките в зъбите си. — Защо ли някой ще си дава зор да очиства мен?
— Може да си му продал нещо много скъпо, което не върши работа — предположи Лукас.
— Надявам се да не казваш, че ти си ги пратил, Лукас, — каза Финландецът с абсолютно равен глас, — освен ако не искаш да видиш как правя номера с кучешката храна.
— Да съм казвал, че си ни продал нещо, което не работи?
— Каза „Имахме някои проблеми“. И какво друго сте купували от мен напоследък, момчета?
— Съжалявам, Финландецо, но те не са наши хора. И ти също го знаеш.
— Да, предполагам, че е така. И какво тогава, по дяволите, те домъкна долу, Лукас? Знаеш, че това, дето го купихте, не беше покрито от обичайните гаранции…
— Знаеш ли, — каза Финландецът, след като изслуша историята за провалилата се киберпространствена акция на Боби, — там вътре има някакви странни гадости. — Той поклати бавно тясната си, странно удължена глава. — Някога не беше така. — Той погледна към Лукас. — Вие, хора, го знаете, нали?
Те седяха около квадратна бяла маса в бяла стая в наземния етаж, зад затрупаните с боклуци предни помещения. Подът беше покрит с болнични плочки, направени с релеф срещу подхлъзване, а стените бяха широки плочи от мръснобяла пластмаса, прикриваща плътни слоеве от изолационни схеми. В сравнение с предните стаи тази изглеждаше чиста като операционна. Няколко метални триножника, покрити със сензори и сканиращи апарати, стояха около масата като абстрактна скулптура.
— Какво да знаят? — попита Боби. С всяко преразказване на историята си той се чувстваше по-малко уилсън. Важен. Караше го да се чувства важен.
— Не ти, пикльо — каза Финландецът уморено. — Той. Големият худу. Той знае. Знае, че не е същото… Допреди не много време не беше така. В търговията съм от началото на света. Маса време. Още преди войната, преди да я има мрежата, или поне преди хората да знаят, че я има. — Той погледна към Боби. — Чепиците ми са на повече години от теб, та какво, по дяволите, да очаквам да знаеш? Откакто има компютри, има и жокеи. Първите компютри ги бяха построили, за да трошат леда на немците, нали? Разбивачите на кодове. Така че лед е имало и преди компютрите, ако искаш да го кажем така. — Той запали петнадесетата си цигара за тази вечер, и димът започна да изпълва малката стая.
— Лукас знае, и още как. Последните седем-осем години там стават шантави работи, по мрежите на пултовите жокеи. Новите жокеи вземат че сключват сделки с разни неща, нали, Лукас? Да, можеш да хванеш бас, че знам; те още имат нужда от хард и софт, и още трябва да са по-бързи от змии с леда, но всички от тях, всички тези, които наистина знаят как да го режат, сега си имат съюзници, нали, Лукас?
Лукас извади златната си клечка за зъби от джоба и се зае да човърка заден кътник. Лицето му беше тъмно и сериозно.
— Тронове и доминиони — каза Финландецът тайнствено. — Да, там има разни неща. Призраци, гласове. Защо не? Океанът си има русалки и всякакви такива шантавини, а ние си имаме океан от силикон, чактис? Да, това е просто нагласена халюцинация, която всички сме се съгласили да имаме, киберпространството, но всеки, който се жаква там, знае, с гаранция знае, че това е цяла вселена. И всяка година тя става малко по-претъпкана, звучи като…
— За нас, — каза Лукас, — светът винаги е действувал по този начин.
— Да, — рече Финландецът, — и затова вие, типове, се включвате направо в това и разправяте на хората, че нещата, дето въртите бизнеса с тях, са същите стари богове от джунглите…
— Конниците на Господа…
— Да, да. Може би си го вярвате. Ама аз съм достатъчно стар, за да помня как едно време не беше така. Преди десет години отидеш ли в „Джентълменът Мухльо“ и кажеш ли на някой от топ-жокеите, че си приказвал с призраци в мрежата, те веднага те пишат луд.
— Уилсън — вмъкна Боби, чувствайки се забравен и вече маловажен.
Финландецът го изгледа неразбиращо.
— Какво?
— Уилсън. Издънка. Това е хотдогаджийски лаф, предполагам… — Пак го направи. По дяволите.
Финландецът го изгледа много странно.
— Исусе. Това е вашата дума за това, така ли? Господи боже. Познавам го тоя тип…
— Кой?
— Бодайни Уилсън — каза Финландецът. — Първият тип, който познавам, и е станал нарицателно.
— Беше ли тъп? — попита Боби и мигновено съжали за това.
— Тъп? По дяволите, не, беше хитър като дявол. — Финландецът забучи цигарата си в пропукан керамичен пепелник Кампари. — Просто беше тотална издънка, и толкова. Бачкаше по едно време с Дикси Платото… — Жълтите очи с кръвясали жилки се замъглиха.
— Финландецо, — каза Лукас, — откъде взе ледотрошача, който ни продаде?
Финландецът го изгледа безнадеждно.
— Четиресет години съм в бизнеса, Лукас. Знаеш ли колко пъти са ми задавали тоя въпрос? Знаеш ли колко пъти щях да съм умрял, ако му бях отговорил?
Лукас кимна.
— Разбирам те. Но и имам нещо за теб. — Той държеше клечката за зъби насочена към Финландеца като кинжал-играчка. — Истинската причина ти да седиш тук и да мелиш вятъра е, че мислиш, че онези три
