пари, ако се вместваш в икономиката, така че малко ти стига за много време. Не ме питай обаче къде. Агорафоб съм. — Той се ухили злобно към Боби, който се опитваше да прогони от паметта си образа на този език.
— Знаеш ли, — продължи той и хвърли кос поглед към Лукас, — беше горе-долу по времето, когато започнах да чувам за странни гадости из мрежата.
— Като какво? — попита Боби.
— Пази келеша вън от тая — каза Финландеца, все още гледайки към Лукас. — Това беше преди да се появите вие, момчета, новият отбор худувци. Една улична самурайка, дето я познавах, я беше наел някакъв тип от баретите, пред който Скандала беше направо живата норма. Заедно с нея и с някакъв жокей, когото изстъргали от Чиба, бяха тръгнали за нещо подобно. Може да са го намерили. За последен път ги видях в Истанбул. Веднъж преди няколко години чух, че живеела в Лондон. Кой знае, по дяволите? Седем-осем години. — Финландецът изведнъж беше започнал да изглежда уморен и стар, много стар. Приличаше на Боби на голям мумифициран плъх, задвижван с конци и скрити пръчки. Измъкна ръчен часовник с пропукано стъкло и проста мръсна кожена каишка от джоба си и се консултира с него.
— Господи. Добре, това е всичко, което ще получиш от мен, Лукас. Мои приятели от една банка за органи идват след двайсет минути да обсъдим един бизнес.
Боби помисли за телата на горния етаж. Бяха лежали там цял ден.
— Ей, — каза Финландеца, забелязвайки изражението на лицето му, — банките за органи са супер за да се отървеш от нещо. Аз им плащам. Тези безродни копелета горе нямат останал и помен от органи… — Той се изсмя.
— Казваш, че той бил близо до… Легба? И Легба е този, дето вие с Бийвър казвате, че ми е дал шанс, когато се блъснах в черния лед?
Небето просветляваше зад шестоъгълниците на опорите.
— Да — каза Лукас. Изглеждаше дълбоко замислен.
— Но той като че ли изобщо не вярва в тия работи.
— Това няма значение — каза Лукас, когато Ролсът се появи пред очите им. — Той винаги е бил близо до духа на нещата.
17. КАТЕРИЧАТА ГОРА
Самолетът се беше приземил близо до звука на течаща вода. Търнър я чуваше, въртейки се в анти-г- мрежата в треската или в съня, вода, течаща по камъни, една от най-старите песни. Самолетът беше хитър, хитър като куче, с вградени инстинкти за прикриване. Той го усещаше как се поклаща върху колесниците си някъде в болната нощ и пълзи напред, и клоните стържат и се плъзгат по тъмния похлупак. Самолетът пропълзя в дълбока зелена сянка и приклекна, скелетът му бръмчеше и скърцаше, докато се приплескваше с корем до опадалите листа и гранита като манта върху пясък. Миметичният поликарбон, покриващ крилете и фюзелажа, потъмня и се покри с петна, напомняйки изпъстрен от луната камък и горска почва. Накрая всичко замлъкна, и единственият звук беше ромонът на водата по каменисто русло…
Той се събуди като машина, в мига на отварянето на очите му се втурна празен образ, напомнящ червения блясък на смъртта на Линч оттатък фиксирания мерник на Смит & Уесъна. Дъгата на похлупака над него беше нашарена от миметични подобия на листа и клони. Избледняваща зора и звук на течаща вода. Все още носеше синята работна риза на Оуки. Сега тя миришеше на застояла пот, беше откъснал яката й предишния ден. Оръжието лежеше между краката му, сочейки към черния лост на самолета. Анти-г-мрежата се беше омотала около раменете и бедрата му. Той се извъртя и видя момичето, овално лице и кафява изсъхнала струйка кръв под едната ноздра. Тя все още беше в безсъзнание, изпотена, с леко разтворени устни като на кукла.
— Къде сме?
— На петнадесет метра на юг-югоизток от координатите на приземяване, които зададохте — каза самолетът. — Отново бяхте изгубили съзнание. Погрижих се за маскировка.
Той се протегна назад и измъкна интерфейсния кабел от куплунга, прекъсвайки връзката със самолета. Огледа се зашеметено наоколо, докато намери ръчното управление на капака. Серводвигателите му го вдигнаха, поликарбоновите шарки се местеха с движението му. Търнър прехвърли единия си крак над ръба и погледна към дланта си, опряна върху фюзелажа на ръба на кокпита. Поликарбонът беше възпроизвел сивите тонове на съседния камък; докато Търнър гледаше, на него започна да се образува кръпка с размерите и цвета на дланта му. Той прехвърли и другия си крак, забравяйки оръжието на седалката, и се плъзна надолу на земята, върху дългата, мека трева. И там заспа отново с чело, опряно на земята, и сънуваше течаща вода.
Когато се събуди, запълзя напред на четири крака през ниските клани, натежали от роса. Накрая достигна до полянка и се провря на нея, претъркулвайки се, с ръце, разперени като за предаване. Високо над него нещо малко и сиво скочи от един клон и се улови за друг, увисна там за момент и след това се покатери нанякъде, далеч от погледа му.
Лежи неподвижно, чу да му казва глас, преди много години. Просто лежи и се отпусни, и много скоро те ще те забравят, ще те забравят в сивотата на зората и в росата. Излезли са да се хранят, да се хранят и да си играят, и мозъкът им не може да пази две неща едновременно, поне не за дълго. Той лежеше по гръб до брат си, и опакованият в изкуствен плат Уинчестър беше върху гърдите му, изпускайки миризма на нова мед и оръжейна смазка, и ароматът на лагерния им огън все още просмукваше косата му. И брат му винаги беше прав за катеричките. Те идваха. Забравяха ясния знак на смъртта, изписан под тях с кърпен деним и синя стомана, идваха, скачайки по клоните, спирайки, за да подушат утрото, и 0.22-калибровото оръжие на Търнър щракваше, и неподвижно сиво телце политаше надолу. Другите се пръсваха, изчезваха и Търнър подаваше оръжието на брат си. И отново чакаха, чакаха катеричките да ги забравят.
— Вие сте като мен — каза Търнър на катеричките, изплувайки от съня си. Една от тях внезапно седна на дебел клон и загледа право към него. — И аз винаги се връщам. — Катеричката побягна със скокове. — Връщах се, когато избягах от холандеца. Връщах се, когато отидох в Мексико. Връщах се, когато убих Линч.
Той лежа там дълго време, гледайки катеричките, докато гората се пробуди и утрото около него се затопли. Отнякъде долетя гарга и кацна, убивайки инерцията със замах на крилете с пера като черни механични пръсти. Проверяваше дали е умрял.
Търнър се ухили към гаргата, и тя отлетя.
Още не.
Той пропълзя обратно под надвисналите клони и я намери да седи в кокпита. Тя носеше широка бяла фланелка, прорязана диагонално от надписа МААС-НЕОТЕК. По предната част на фланелката имаше петна от прясна червена кръв. Носът й отново кървеше. Яркосини очи, объркани и дезориентирани, подути жълто- черни очници, подобни на някакъв екзотичен грим.
Млада, забеляза той, много млада.
— Ти си дъщерята на Митчел — каза той, припомняйки си името й от биософтовото досие. — Анжела.
— Анджи — каза тя автоматично. — Кой си ти? Тече ми кръв. — Тя му показа парче плат, напоено с кръв.
— Търнър. Очаквах баща ти. — Спомни си за оръжието, другата й ръка не се вижда, под ръба на кокпита. — Знаеш ли къде е той?
— В мезата. Мислеше, че ще може да разговаря с тях, да им обясни. Защото те имат нужда от него.
— С кого? — Той пристъпи напред.
— Маас. Съветът. Те не могат да си позволят да му навредят. Могат ли?
— Защо да не могат? — Още една стъпка.
Тя притисна към носа си почервенелия плат.
