— Защото той ме изпрати навън, Защото знаеше, че те ще ми навредят, може би ще ме убият. Заради сънищата.
— Сънищата ли?
— Мислиш ли, че ще му направят нещо?
— Не, не, не мисля, че ще му направят. Ще се покатеря тук горе. Става ли?
Тя кимна. Той трябваше да прокара ръцете си по фюзелажа, за да открие плитките вдлъбнати гнезда за хващане; миметичното покритие му показваше листа и лишеи, съчки… В следващия момент той се оказа горе, при нея, и видя пистолета до обутия в гуменка крак.
— Нямаше ли да дойде той самият? Очаквах него, баща ти.
— Не. Изобщо не сме планирали подобно нещо. Имахме само един планер. Не ви ли го е казал? — Тя започна да хълца. — Не ви ли е казал нищо?
— Достатъчно — рече той и постави ръка на рамото й, — казал ни е достатъчно. Всичко ще бъде наред… — Той преметна краката си през ръба, наведе се, бутна Смит & Уесъна настрани от крака й и намери интерфейсния кабел. С ръка все още върху нея той го вдигна и го включи в куплунга зад ухото си.
— Дай ми процедурите за изтриване на всичко, което се запазил за последните четиридесет и осем часа — каза той. — Искам да изчистя курса за Мексико Сити, полетът от брега, всичко…
— Няма записан полетен план за Мексико Сити — каза гласът по директния неврален вход.
Търнър изгледа момичето и потри брадичката си.
— Къде отивахме?
— Богота — и самолетът изстреля координатите на приземяването, което те не бяха направили.
Тя премига, клепачите й бяха покрити с тъмен оток също като околната тъкан.
— С кого разговаряш?
— Със самолета. Каза ли ти Митчел къде смята, че ще отидеш?
— В Япония…
— Познаваш ли някого в Богота? Къде е майка ти?
— Не. Берлин, мисля. Всъщност, не я познавам.
Той изтри паметта на самолета, разчиствайки програмите на Конрой, всичко, което беше останало: идването от Калифорния, идентификационните данни за мястото, полетният план, който би ги отвел до една ивица на триста километра от градското ядро на Богота…
В крайна сметка някой щеше да намери самолета. Той си помисли за орбиталната наблюдателна система на Маас и се замисли дали програмите за прикриване и маскировка, които беше наредил на самолета да изпълни, бяха свършили някаква работа. Можеше да предложи самолета на Руди, за да го пази, но се съмняваше дали Руди ще иска да се меси в тази работа. Всъщност, достатъчно беше да се покаже на фермата, влачейки дъщерята на Митчел със себе си, за да вкара Руди вътре до козирката. Нямаше обаче къде другаде да отиде, поне за нещата, от които имаше нужда сега.
Беше на около четири часа ходене по полузабравени пътечки, след това надолу по обрасъл с плевели извит черен път. Дърветата му се струваха различни, и след това той се сети колко много трябва да са порасли през годините, изминали оттогава. На равни интервали минаваха покрай стърчащи парчета от дървени стълбове, на които някога са били окачени телефонни жици, парчета, покрити сега от къпините и орловите нокти. Жиците отдавна бяха свалени. В покритата с цветя трева край пътя бръмчаха пчели.
— Там, където отиваме, има ли храна? — попита момичето. Подметките на белите й гуменки се влачеха по обезцветения чакъл.
— Разбира се — каза Търнър. — Всичко, което искаш.
— Точно в момента искам вода. — Тя бръсна тънко кичурче кестенява коса от загорялата си буза. Той забелязваше, че тя започва да куца, и че започва да се мръщи всеки път, когато стъпи на десния си крак.
— Какво ти е на крака?
— Глезенът. Нещо му стана. Мисля, че когато разбих планера. — Тя направи гримаса и продължи да ходи.
— Ще спрем.
— Не. Искам да отида там, да отида където и да е.
— Спираме — каза той, взе я за ръка и я отведе до тревата край пътя. Тя направи недоволна физиономия, но седна до него с десен крак, протегнат внимателно напред.
— Голям пистолет имаш — каза тя. Беше горещо, прекалено горещо за парката. Беше препасал подмишничния кобур на голо, под работната риза с откъсната яка, измъкната от панталона му. — Защо дулото изглежда така отдолу, като глава на кобра?
— Това е осветително устройство, за нощен бой. — Търнър се наведе, за да разгледа глезена й. Той се подуваше бързо. — Не знам за колко още път ще ти стигне желанието да ходиш на този крак.
— Често ли се биеш нощем? С пистолети?
— Не.
— Не мога да разбера с какво се занимаваш.
Той погледна нагоре към нея.
— И аз не винаги го разбирам напоследък. Очаквах баща ти. Той искаше да смени компанията, да работи за някой друг. Хората, за които той искаше да работи, наеха мен и още няколко души, за да подсигурят това той да се измъкне от стария си договор.
— Но от този договор нямаше никакъв начин за измъкване — каза тя. — Не и легално.
— Точно така. — Развърза връзките и събу гуменката. — Не и легално.
— Аха. Значи това ти е работата?
— Да. — Гуменката беше събута, тя не носеше чорапи, глезенът беше зле подут. — Това е навяхване.
— А какво стана тогава с другите хора? Там, в онази руина, имахте повече хора, нали? Някой стреляше, и осветителните ракети…
— Трудно е да се каже кой стреляше, — каза той, — но ракетите не бяха наши. Може би охраната на Маас те е последвала. Мислиш ли, че си се измъкнала чисто?
— Направих каквото ми каза Крис — отговори тя. — Крис е баща ми.
— Знам. Мисля, че ще ми се наложи да те нося останалата част от пътя.
— А какво стана с приятелите ти?
— Какви приятели?
— Там, в Аризона.
— Аха. Ами, — той обърса потта от челото си с гърба на дланта, — не мога да кажа. Не знам със сигурност.
Виждайки побелялото небе, блясъкът на енергията, по-ярък от слънцето. Но без електромагнитен импулс, беше казал самолетът…
Първото от специалните кучета на Руди ги забеляза петнайсет минути, след като тръгнаха отново. Анджи беше яхнала Търнър, с ръце около раменете му, кльощавите й бедра под неговите мишници, ръцете му сключени пред гръдната кост в двоен юмрук. Тя миришеше като хлапе от предградията, някакъв далечен намек на билков шампоан или сапун. Усещайки това, Търнър помисли как ли й мирише той. Руди имаше баня…
— По дяволите, какво е това? — Тя се размърда на гърба му и посочи.
Слабо сиво куче ги гледаше от висока тревна туфа край завоя на пътя. Тясната му глава беше пъхната в калъф и опакована в черна качулка, обсипана със сензори. То отвори уста, езикът му се заклати, и бавно завъртя глава наляво-надясно.
— Всичко е наред — каза Търнър. — Стражево куче. Принадлежи на мой приятел.
Къщата беше порасла, присъединявайки нови крила и работилници, но Руди никога не беше боядисвал издадения долен праг на старата й част. Беше оградил къщата с опънати мрежи, прикривайки колекцията си от превозни средства, но вратата беше отворена, когато пристигнаха, и пантите й се губеха под
