— Знаеш ли, — каза Риа и наклони глава на една страна, — като се облечеш свястно, не изглеждаш чак толкова зле. Като не броим това, че очите ти са като две дупки от пикня в снежна пряспа…
— Лукас, — попита Боби, докато пътуваха с асансьора, — знаеш ли кой видя сметката на моята старица? — Не беше планирал да задава този въпрос, но той някакси се надигна като мехур блатен газ.
Лукас го изгледа добродушно. Дългото му лице беше гладко и черно. Великолепно скроеният му черен костюм изглеждаше току-що изгладен. Носеше дебел бастун от импрегнирано и полирано дърво. Шарките му бяха извивки от черно и червено, и на дръжката му имаше голяма топка от полирана мед. Дълги колкото пръст медни издатини се спускаха от топката, вградени изкусно в дървото.
— Не, не знаем. — Дебелите му устни образуваха права и много сериозна линия. — И това е нещо, което много бихме искали да знаем…
Боби се размърда неспокойно. Асансьорът го караше да се чувства неудобно. Беше с размерите на малък автобус, и въпреки че не беше претъпкан, той беше единственият бял. Черните не изглеждат полумъртви на флуоресцентна светлина като белите, отбеляза той, докато очите му се местеха неспокойно по дължината на бастуна.
Три пъти по време на спускането надолу асансьорът спираше на някакъв етаж, единият път за близо петнайсет минути. Когато това стана за първи път, Боби погледна въпросително към Лукас.
— Нещо в шахтата — отговори Лукас.
— Какво?
— Друг асансьор.
Асансьорите се намираха в сърцето на аркологията, и шахтите им вървяха покрай централни водопроводни тръби, канализационни тръби, дебели токови кабели и изолирани тръби, за които Боби предположи, че са част от геотермалната система, която Бийвър беше описал. Можеше да ги видиш навсякъде, когато се отворят вратите: всичко беше открито, както си е, като че ли хората, които бяха построили това място, бяха искали да могат да виждат как точно работи всичко и какво става там. И всяка видима повърхност, навсякъде без изключение, беше покрита с нацапани един върху друг надписи, толкова плътни и объркани, че беше почти невъзможно да се разбере какъвто и да било текст или символ.
— Никога не си се качвал горе, нали, Боби? — попита Лукас, когато вратите за пореден път се затвориха и те потеглиха надолу. Боби поклати глава.
— Много лошо — каза Лукас. — Разбираемо, естествено, но въпреки това срамотно. Две за ден ми каза, че не си си падал много по това да си седиш в Баритаун. Вярно?
— Определено — съгласи се Боби.
— Предполагам, че и това е разбираемо. Имам чувството, че си младеж с въображение и инициатива. Съгласен ли си? — Лукас завъртя ярката медена глава на бастуна в дланта си и закова погледа си върху Боби.
— И аз имам това чувство. Не мога да понасям това място. Напоследък почва да ми прави впечатление, че, хм, нищо не се случва, разбираш? Имам предвид, че се случват разни неща, но винаги все едни и същи, шибано пак и пак, като че ли всичко е някакво повторение, всяко лято като предишното… — Гласът му пресекна, не знаеше какво ще си помисли Лукас за него.
— Да, — каза Лукас, — чувството ми е познато. Може би е малко по-вярно за Баритаун, отколкото за някои други места, но можеш да усетиш същото и в Ню Йорк или Токио.
Не може да бъде, помисли си Боби, но кимна, спомняйки си подсъзнателно предупреждението на Риа. Лукас не изглеждаше по-застрашително от Бийвър, макар че дори само размерите му вече бяха предупредителни. Боби вече размисляше върху нова теория за личните качества; още не си беше изяснил нещата напълно, но част от нея включваше идеята, че хората, които са наистина опасни, може да нямат нужда изобщо да показват този факт, и че способността да прикриват заплахата си ги прави още по-опасни. Това беше в пълна противоположност с правилата на Голямата Площадка, където хлапетата, които нямаха никакво особено влияние, си даваха доста зор, за да рекламират хромираната си неистовост. Което вероятно им беше от полза, поне при дребни ежби. Лукас обаче определено нямаше абсолютно нищо общо с дребните ежби.
— Виждам, че се съмняваш — каза Лукас. — Е, добре, вероятно ще го разбереш и сам, но не веднага. По начина, по който е тръгнал животът ти, нещата май ще останат нови и интересни за доста време напред.
Вратата на асансьора се отвори със скърцане, и Лукас тръгна, бутайки Боби пред себе си като дете. Излязоха в покрито с плочки фоайе, което като че ли продължаваше безкрайно, киоскове и окачалки, отрупани с дрехи, и хора, седнали до платнища с пръснати разни неща по тях.
— Дай да не зяпаме — каза Лукас и побутна много внимателно Боби с голямата си ръка, когато Боби спря пред купчина всевъзможен софтуер. — В момента си на път към Агломерата, мой човек, и ще стигнеш там по начин, който подобава на Нулевия Брояч.
— И той е?
— Лимузина.
Колата на Лукас представляваше изумителен корпус от посипани със златни точици черни повърхности и лъсната до огледално мед, обсипан с набор от барокови предмети, за чието предназначение Боби можеше само да се досеща. Едно от нещата беше спътникова антена, реши той, само дето приличаше повече на ацтекски календар-колело, и след това той вече беше вътре, и Лукас остави широката врата деликатно да щракне зад тях. Прозорците бяха толкова тъмни, че навън изглеждаше като нощ, шумна нощ, където тълпите от Проектите въртяха дневния си бизнес. Вътрешността на колата представляваше едно цяло помещение, тапицирано с ярки килими и възглавници от светла кожа, и като че ли нямаше някакво специално място, предназначено за сядане. Нямаше и кормило; приборната дъска беше тапицирана с кожа от край до край, без каквито и да било циферблати по нея. Боби погледна към Лукас, който разхлабваше черната си вратовръзка.
— Как се кара това?
— Сядай някъде. Кара се така: Ахмед, замъкни задниците ни в Ню Йорк, източната част.
Колата плавно се плъзна напред и Боби се отпусна на колене в мека купчина килими.
— Обядът ще бъде сервиран след тридесет минути, сър, освен ако не бихте искали нещо бързо — каза някакъв глас. Беше мек и мелодичен и като че ли идваше отвсякъде.
Лукас се разсмя:
— Знаеха как да ги правят в Дамаск.
— Къде?
— В Дамаск — каза Лукас, докато разкопчаваше сакото си, и седна върху купчина светли възглавници. — Това е Ролс. Стар модел. Тези араби правеха добри коли, докато имаха пари.
— Лукас, — обади се Боби с уста, наполовина пълна със студено пържено пиле, — защо пък трябва да хабим час и половина, за да стигнем до Ню Йорк? Не че точно пълзим…
— Защото, — отговори Лукас и спря за момент, за да отпие глътка студено бяло вино, — това е времето, необходимо за тази цел. Ахмед има всички опции от производителя, включително първокласна контраразузнавателна система. Докато пътува по пътя, Ахмед дава забележителна степен на изолираност, повече, отколкото обикновено ми е нужно в Ню Йорк. Ахмед, имаш ли чувството, че някой се опитва да ни се лепне, да ни слуша или нещо от сорта?
— Не, сър — отговори гласът. — Преди осем минути идентификационният ни номер беше сканиран от Тактически хеликоптер. Номерът на хеликоптера беше MH-тире-3-тире-848, пилотиран от капрал Роберто…
— Добре, добре — каза Лукас. — Чудесно. Стига толкова. Виждаш ли? Ахмед е измъкнал повече от тези Тактици, отколкото те от нас. — Той си избърса ръцете в дебела бяла ленена кърпа и измъкна златна клечка за зъби от джоба на сакото си.
— Лукас, — започна Боби, докато Лукас човъркаше деликатно в дупките между големите си квадратни зъби, — какво ще стане, ако примерно те помоля да ме закараш до Таймс Скуер и да ме оставиш там?
— Охо, — каза Лукас и остави клечката, — най-прословутият акър земя в града. Какъв е проблемът, Боби, нещо с дрога ли?
