краката на минувачите, слънчев блясък върху капак на автомобилна шина. Пако кимна на летаргично изглеждащия мъж зад бара, хвана я за ръка и я поведе през гъстото ято плътно наредени кръгли пластмасови масички.
— Можете да получите обаждането на Ален тук — каза той. — Уредили сме да го пренасочат от апартамента на приятелката ти. — Той й предложи стол, автоматичен жест на професионална учтивост, която я накара да се замисли дали той наистина не е бил някога сервитьор, и постави чантата си на масата.
— Но той ще види, че не съм там — каза тя. — Ако изключа екрана, ще стане подозрителен.
— Няма да го види. Генерирали сме цифрово изображение на лицето ви и съответния фон. Ще го включим към камерата на този телефон. — Той извади елегантен модулен апарат от чантата и го постави пред нея. Тънък като хартия поликарбонов екран тихо се разви от горната част на апарата и мигновено се втвърди. Тя беше гледала веднъж как пеперуда се появява на този свят, и беше виждала трансформацията на съхнещите й криле.
— Как се прави това? — попита тя и докосна изпробващо екрана. Беше като тънък лист стомана.
— Един от новите варианти поликарбон, от новите продукти на Маас…
Телефонът измърка дискретно. Той го постави по-внимателно пред нея, отстъпи откъм другата страна на масата и каза:
— Позвъняването ви. Помнете, в къщи сте си! — След това се протегна и докосна покрито с титан копче.
Лицето и раменете на Ален изпълниха малкия екран. Изображението имаше мътен, зле осветен вид, като от телефонен автомат.
— Добър ден, скъпа — каза той.
— Здрасти, Ален.
— Как си, Марли? Вярвам, че си намерила парите, за които говорехме? — Тя забеляза, че той носи някакво яке, тъмно, но не можеше да различи подробностите. — Твоята съжителка май има нужда от уроци по разтребване — добави той и се опита да погледне през рамото й.
— Ти никога през живота си не си разтребвал стая — каза тя.
Той сви рамене и се усмихна.
— Всеки има своите дарби. Налице ли са парите ми, Марли?
Тя погледна към Пако, който кимна.
— Да, разбира се.
— Това е чудесно, Марли. Великолепно. Имаме само един малък проблем. — Той все още се усмихваше.
— И какъв е той?
— Моите информанти удвоиха цената си. Съответно аз трябва да удвоя моята.
Пако кимна. Той също се усмихваше.
— Много добре. Ще трябва да питам, разбира се… — Гадеше й се от него. Искаше й се да се махне от телефона.
— И те, разбира се, ще се съгласят.
— Къде да се срещнем тогава?
— Ще ти звънна пак в пет — каза той. Изображението му се сви до синьо-зелена точка, която после също изчезна.
— Изглеждате изморена — каза Пако, свивайки екрана и слагайки телефона обратно в чантата си. — Изглеждате по-възрастна, когато разговаряте с него.
— Наистина ли? — Без да знае защо, пред очите й беше панелът от галерията на Робертс, всичките тези лица, Прочети ни Книгата с Имената на Мъртвите. Всички Марлита, помисли си тя, всички момичета, която тя беше била през дългия сезон на младостта си.
16. ЛЕГБА
— Ей, калтак. — Рия го сръга не особено нежно в ребрата. — Размърдай си задника.
Той се надигна, борейки се с бродирания юрган, с полуоформените очертания на неизвестни врагове. С убийците на майка му. Оказа се в стая, която не си спомняше, която би могла да бъде където и да е. Голям брой огледала със златисти пластмасови рамки. Мъхести пурпурни тапети. Беше виждал Готици да си декорират стаите по този начин, когато можеха да си го позволят, но беше виждал и родителите им да оборудват цели блокове в този стил. Риа метна вързоп дрехи върху темперопора и пъхна ръцете си в джобовете на черното си кожено яке.
Розово-черните квадрати на одеалото се бяха омотали около кръста му. Той погледна надолу и видя сегментираната стоножка, потънала в един пръст дебела издутина от свежа розова ръбцова тъкан. Бийвър беше казал, че тя ускорява заздравяването. Той докосна розовата нова тъкан внимателно с върха на пръста си — беше чувствителна, но поносимо. Погледна нагоре към Риа.
— Размърдай си ти задника върху това — каза той и й показа среден пръст.
Те се гледаха един друг в продължение на няколко секунди над вдигнатия пръст на Боби. След това тя се разсмя.
— Окей, печелиш. Няма да те човъркам повече. Взимай обаче тези дрехи и ги нахлузвай. Все трябва нещо от тях да ти става. Лукас скоро ще бъде тук, за да те вземе, а той не обича да го карат да чака.
— Тъй ли? Че той има фасон на много спокоен тип. — Той започна да се рови в купчината дрехи, бутвайки настрана черна фланелка с кашмирова рисунка, отпечатана в излиняло от прането златно, червена сатенова риза с ивици бяла изкуствена кожа надолу по ръкавите, нещо като черно трико със страни от полупрозрачен материал…
— Хей, откъде ги изрови тия неща? Не мога да нося такива гадости.
— На малкия ми брат са — каза Риа. — От миналата година, и по-добре си обличай белия задник, докато Лукас не е дошъл тук долу. Ей, това е мое — дръпна тя трикото, като че ли Боби се готвеше да го отмъкне.
Той нахлузи черно-златната риза и поведе сражение с издутите копчета от черни изкуствени перли. Намери едни черни дънки, но те се оказаха торбести, с много басти и като че ли без джобове.
— Това ли са единствените панталони, които имаш?
— Исусе. Видях дрехите, които Пай сряза от теб, човече. Нямаш ама капка представа от модно плисиране. Просто се облечи, става ли? Не искам да си имам проблеми с Лукас. С тебе може да е много сладък, но това значи просто че имаш нещо, което той иска толкова, че не му се ще да си създава неприятности. Аз с гаранция нямам, така че и Лукас няма особени скрупули по мой адрес, доколкото аз имам нещо общо.
Той се изправи нестабилно до леглото и се опита да дръпне ципа на черните дънки.
— Нямат цип.
— Копчета. Там някъде вътре. Това е част от стила, ако искаш да знаеш.
Боби намери копчетата. Бяха нещо доста сложно, и той се чудеше какво ще стане, ако му се наложи да се изпикае бързо. Видя черните пластмасови сандали до дюшека и пъхна в тях краката си.
— А Джаки? — запита той, отивайки към място, където можеше да се види в огледалата с позлатените рамки. — Лукас има ли някакви скрупули към нея? — Наблюдаваше я в огледалото, и забеляза как някаква сянка пробягва по лицето й.
— Какво трябва да значи това?
— Бийвър ми каза, че тя била кон…
— Млъквай — каза тя. Гласът й беше станал нисък и предупредителен. — Ако Бийвър ти разправя такива неща, това си е негова работа. Иначе си дръж за тях езика зад зъбите. В тая работа има неща, пред които би предпочел да се търкаляш там навън с накълцан гъз.
Той гледаше отражението на очите й в огледалото, тъмни очи, засенчени от дълбоката извивка на голямата мека шапка. Сега като че ли в тях имаше малко повече бяло, отколкото преди.
— Окей — каза той. След това добави: — Благодаря. — След това заизвива яката на ризата, вдигайки я отзад, бутвайки я обратно надолу, пробвайки я по различни начини.
