— Какво знаеш за нея?
— Виждал съм я веднъж. Там, вътре.
— Ами тя пак си е вътре, но и Анджи е там.
— И Боби.
— Нюмарк? Аха.
— И какво ще правиш с него?
— Ти ли си ги сглобил тия неща? Оня отзад, и останалите?
Плъзгавия погледна през рамо назад, където Съдията беше сгънат в товарния отсек на екраноплана като голяма ръждива кукла без глава.
— Да.
— Значи те бива с инструменти.
— Горе-долу.
— Окей, имам една работа за теб. — Тя забави екраноплана край дрипава купчина от покрити със сняг отпадъци и го спря. — Там вътре трябва да има някъде ремонтен набор. Взимаш го, качваш се на покрива и ми смъкваш слънчевите батерии и малко жица. Искам да вържеш слънчевите да презареждат батерията на това нещо. Ще се оправиш ли?
— Сигурно. Защо?
Тя се облегна назад в седалката, и Плъзгавия забеляза, че тя е по-стара, отколкото беше предполагал, и уморена.
— Митчел сега е там вътре. Те искат тя да има известно време на разположение.
— Те?
— Де да знам. Нещо. С каквото и там да съм я сключила тая сделка. Колко дълго смяташ, че ще издържи батерията, ако слънчевите работят?
— Два месеца. Може би до година.
— Окей. Ще го скрия някъде, където батериите да могат да ловят слънцето.
— Какво ще стане ако просто му спреш захранването?
Тя се протегна и прокара върха на показалеца си покрай тънкия кабел, който свързваше алефа с батериите. Плъзгавия забеляза ноктите й в сутрешната слънчева светлина: изглеждаха изкуствени.
— Ей, Джейн Трета, — каза тя с пръст, спрян над кабела, — длъжна съм. — След това ръката й се сви в юмрук, който се отвори, като че ли пускаше нещо на свобода.
Чери искаше да каже на Плъзгавия всичко, което те щяха да правят, когато стигнеха в Кливлънд. Той закрепваше две от плоските слънчеви батерии към широката гръд на Съдията със сребристо тиксо. Сивият алеф вече беше завързан за гърба на машината със сбруя от тиксо. Чери казваше, че знае къде може да му намери работа да поправя автоматите в игрално заведение. Той не я слушаше много внимателно.
Когато привърши с нещата, той подаде дистанционното на жената.
— Предполагам, че ще трябва да те изчакаме.
— Не — каза тя. — Отивате в Кливлънд. Чери току-що ти каза.
— А ти?
— Ще се поразходя.
— Искаш да замръзнеш ли? Или да гладуваш?
— Искам да съм си насаме със себе си за нещо време. — Тя пробва дистанционното и Съдията потрепери, направи крачка напред, после друга. — Късмет в Кливлънд. — Те я гледаха как тръгва напред през Пустошта, и Съдията шляпа след нея. След това тя се обърна и се провикна към тях:
— Ей, Чери! Накарай тоя момък да се окъпе!
Чери й махна, и циповете на якетата издрънчаха.
44. ЧЕРВЕНА КОЖА
Петал каза, че чантите й чакат в Ягуара.
— Надали ще ти се ще да се връщаш в Нотинг Хил — каза той, — така че сме ти уредили нещо в Камден Таун.
— Петал, — започна тя, — трябва да знам какво се е случило със Сали.
Той включи двигателя.
— Суейн я изнудваше. Принуждаваше я да отвлече…
— Аха. Добре де, разбирам — прекъсна я той. — Не бих се грижил за това на твое място.
— Загрижена съм.
— Бих рекъл, че Сали е успяла да се измъкне някак от тая дреболия. Също така, по данни на някои официални наши приятели, е успяла някак да се погрижи всички данни за нея да се изпарят, освен контролния пакет в едно германско казино. И ако нещо се е случило с Анжела Митчел, Sense/Net не са го съобщили публично. Всичко това вече е привършило.
— Ще я видя ли някога отново?
— Не и в моята енория. Ако обичаш.
Те потеглиха.
— Петал, — каза тя, докато те караха през Лондон, — баща ми ми каза, че Суейн…
— Глупак. Абсолютен глупак. По-добре да не говорим за това сега.
— Съжалявам.
Парното работеше. В Ягуара беше топло, и Кумико беше много изморена. Тя се облегна на червената кожена седалка и затвори очи. Някак си, помисли тя, срещата й с Джейн Трета я беше освободила от срама й, и отговора на баща й от нейния гняв. Джейн Трета беше много жестока. Сега тя виждаше също и жестокостта на майка си. Но един ден всичко трябва да бъде простено, помисли тя, и заспа по пътя към мястото, наречено Камден Таун.
45. ГЛАДКИЯТ КАМЪК ОТТАТЪК
Бяха дошли да живеят в тази къща: стени от сив камък, керемиден покрив, началото на лятото. Местността е ярка и дива, въпреки че дългата трева не расте повече, и дивите цветя не прецъфтяват.
Зад къщата има пристройки, неотваряни, непроучени, и поле, където привързани планери се полюляват под полъха на вятъра.
Веднъж, разхождайки се между дъбовете край полето, тя видя трима странници, обкрачили нещо, наподобяващо донякъде кон. Конете са изчезнали, техният род беше измрял години преди раждането на Анджи. В седлото седеше слабичка фигура в туидови дрехи, момче, подобно на прислужник от някоя стара картина. Пред него седеше младо момиче, японче, обкрачило подобието на кон; зад него седеше бледен, мръсен на вид дребен мъж в сив костюм и розови чорапи, и белите му глезени се виждаха над кафявите обувки. Забеляза ли я момичето, върна ли погледа й?
Тя беше забравила да спомене това на Боби.
Най-честите им посетители идват в сънищата призори, въпреки че веднъж някакъв ухилен дребен човек, подобен на коболд, сигнализира за себе си чрез блъскане по тежката дъбова врата, и когато тя изтича да му отвори, потърси „това ситно лайно Нюмарк“. Боби представи това същество като Финландеца, и като че ли се радваше да го види. Полуразпадналото се от старост яке на Финландеца излъчваше сложна миризма на застоял пушек, древен припой и сушена херинга. Боби обясни, че Финландеца винаги е добре дошъл.
— Че как иначе. Няма как да го задържиш отвън, ако той реши да влезе.
Появява се също и Джейн Трета, една от посетителите призори, и присъствието й е тъжно и само за проба. Боби като че ли почти не я забелязва, но Анджи, хранилището на толкова много нейни спомени, е чувствителна към точно тази смес от желание, ревност, яд и гняв. Анджи е започнала да разбира мотивите на Джейн Трета, и да й прощава — въпреки че какво всъщност има за прощаване, докато се разхождаш сред дъбовете, под слънчевата светлина?
Но сънищата на Джейн Трета понякога изморяват Анджи, и тя предпочита други сънища, особено тези на младото си протеже. Те често пристигат като люлеенето на дантелени завеси, като първи птичи гласове.
