— Имаш нужда от подстрижка — каза той, и в това как го каза имаше нещо много сериозно.
— Анджи е там горе — рече тя и посочи, когато гласът й се върна. — Тя е…
— Шът.
Тя чу шум на метал някъде далече в голямото старо здание, и след това запалване на мотор. Екранопланът, помисли си тя, дето Моли го беше вкарала направо вътре.
Черният мъж вдигна вежди, само дето нямаше никакви вежди.
— Приятели? — Той отпусна ръка.
Тя кимна.
— Това добре — каза той, и пое ръката й, за да й помогне при спускането по стълбите. Най-долу, все още държейки ръката й, той я преведе около остатъците на мостчето. Там имаше някой умрял, камуфлажен костюм и едно от тези неща за силен глас, като на полицията.
— Суифт, — викна се черният мъж, през цялото това високо празно пространство, между черните мрежи на прозорците без стъкла, черни линии върху бялото небе, зимно утро, — намерих я.
— Но аз не съм тя…
И там оттатък, където големите врати стояха отворени, на фона на небето и снега и ръждата, тя видя да крачи насам някакъв костюмар, с отворено палто и връзка, развята от вятъра, и екранопланът на Моли профуча покрай него, навън през същите тези врати, и той дори не го погледна, защото гледаше към Мона.
— Аз не съм Анджи — каза тя, и се замисли дали да му каже какво беше видяла, Анджи и онзи момък заедно на онзи малък екран, точно преди той да угасне.
— Знам, — каза черният мъж, — но то си е върху теб.
Възнесение. Иде възнесение.
43. СЪДИЯТА
Жената ги отведе до екраноплан, паркиран вътре във Фабриката, ако можеш да кажеш паркиран, когато предницата му е сплескана в бетонна подставка за инструменти. Беше бял товарник с изписано КАТОДЕН КАТАЙ върху задните врати, и Плъзгавия се учуди кога ли тя е успяла да го вкара вътре, без той да я чуе. Може би докато Боби Брояча правеше оная диверсия с коптера.
Алефът тежеше, като че ли носиш малък двигател.
Не му се искаше да гледа към Вещицата, защото по остриетата й имаше кръв, и той не я беше правил за това. Наоколо лежаха няколко тела, или части от тях; той не погледна и натам.
Хвърли поглед надолу към биософтовия блок и батериите му, и си помисли дали всичко това е все още там вътре, сивата къща и Мексико и очите на Джейн Трета.
— Спри — каза жената. Минаваха покрай рампата към стаята, където той държеше машините си; Съдията още беше там, и Труподъвкачът също…
Тя все още държеше оръжието си в ръка. Плъзгавия постави ръка на рамото на Чери.
— Тя каза да спрем.
— Това, дето го видях миналата нощ — каза жената. — Едноръкият робот. Бачка ли?
— Аха.
— Силен? Носи тежко? По неравно?
— Аха.
— Взимай го.
— Ъ?
— Взимай го отзад в машината. Хайде. Действай.
Чери се опря на него. Краката й се огъваха от това, дето й го беше дало онова момиче.
— Ти — посочи към нея с оръжието Моли. — В ’плана.
— Върви — каза Плъзгавия.
Той остави алефа на земята и се изкачи по рампата в стаята, където Съдията чакаше в сенките, ръката лежеше до него на рогозката, където я беше оставил Плъзгавия. Сега вече никога нямаше да може да направи резачката да работи както трябваше. Върху редицата прашни метални рафтове стоеше дистанционно. Той го взе и включи Съдията, и кафявият корпус леко потрепера.
Той придвижи Съдията напред, надолу по рампата, широките крака пристъпваха, едно-две, едно-две, предавките компенсираха, настройваха се за липсата на ръката. Жената беше отворила задните врати на екраноплана, и Плъзгавия насочи Съдията право към нея. Тя се наклони леко назад, когато Съдията се извиси над нея, и сребристите й очила отразиха позатърканата ръжда на корпуса му. Плъзгавия излезе иззад Съдията и започна да преценява ъглите, как да го вкара вътре. Не разбираше защо е нужно, но поне като че ли тя имаше някаква идея какво да правят, и каквото и да било друго беше по-добре от това да висят във Фабриката сега, когато беше пълна с умрели. Той си помисли за Джентри, горе с неговите книги, и за телата. Там горе беше имало две момичета, и двете бяха изглеждали като Анджи Митчел. Сега едната от тях беше умряла, той не беше разбрал как или защо, и жената с оръжието беше казала на другата да чака…
— Хайде де, хайде де, пъхвай шибания робот вътре, трябва да тръгваме…
Когато успя да напъха Съдията в задната част на екраноплана, със свити крака и настрани, той захлопна вратите, заобиколи машината и се покатери в нея откъм страната на пътника. Чери се беше свила на задната седалка, под голяма оранжева шуба с емблемата на Sense/Net на ръкава, и трепереше.
Жената включи турбината и наду полата. Плъзгавия помисли, че може да са се закачили за подставката за инструменти, но когато тя даде заден, една ивица хром се откъсна, и те се освободиха. Тя завъртя екраноплана и поеха към вратите.
Излизайки, минаха покрай някакъв образ в костюм и вратовръзка и туидово палто, който като че ли не ги забеляза.
— Кой е тоя?
Тя сви рамене.
— Искаш ли тоя екраноплан — попита тя. Бяха вече може би на десет километра от Фабриката, и той не беше погледнал назад.
— Свила ли си го?
— Естествено.
— Не ща.
— И що?
— Лежал съм, кражба на коли.
— Как е твоето момиче?
— Спи. И не е моето момиче.
— Не е ли?
— А ти коя си, всъщност?
— Бизнесменка.
— И какъв бизнес?
— Трудно е да се каже.
Небето над Пустошта беше ярко и бяло.
— За това ли си дошла? — Той потупа алефа.
— Един вид.
— И сега какво?
— Сключила съм една сделка. Да докарам Митчел при кутията.
— Това тя ли беше, дето беше паднала до нея?
— Да, тя беше.
— Но тя умря…
— Има умиране, има и умиране.
— Като Джейн Трета ли?
Главата й помръдна, като че ли тя му хвърли поглед.
