страната на екраноплана. Бутна я на пода и я притисна с коженото палто, докато Моли рязко зави наляво, помитайки нещо, което Мона не можа да види. Мона погледна нагоре: за миг се мярна голяма, черна тук- таме сграда, единична крушка свети над складови порти, и след това те се забиха в тях, турбината на пълен заден.
Удар.
Просто не знам, каза гласът, и Мона си помисли: Е, знам как става така.
След това гласът започна да се смее, без да спира, докато смехът не се превърна в пресекващ равномерен звук, който вече не беше смях, и Мона отвори очи.
Там стоеше момиче с миниатюрно фенерче, подобно на това дето Ланет го държеше на голямата си връзка с ключове; Мона я виждаше в слабата отразена светлина. Лъчът беше насочен към отпуснатото лице на Анджи. След това тя забеляза, че Мона я гледа, и звукът спря.
— Коя, по дяволите, си ти? — Светна в очите на Мона. Кливлъндски глас, напрегнато лисиче личице под разрошена изрусена коса.
— Мона. А ти коя си? — И тогава забеляза чука.
— Чери…
— Какъв е тоя чук?
Тая Чери погледна към чука.
— Някой е подир мен и Плъзгавия. — Тя отново изгледа Мона. — Да си от тях?
— Не мисля.
— Приличаш на нея. — Светлината отскочи към лицето на Анджи.
— Не е моя работа. Всъщност, преди не изглеждах така.
— И двете приличате на Анджи Митчел.
— Аха. Тя е.
Чери леко сви рамене. Носеше три или четири кожени якета, събрани от различни приятели; Кливлъндски обичай.
— В този висок замък, — каза гласът от устата на Анджи, плътен като кал, и Чери дрънна главата си в покрива на машината, и изпусна чука, — пристигна моят кон. — Те виждаха в подскачащия лъч от фенерчето на Чери как мускулите на лицето на Анджи се гърчат под кожата. — Защо стоите самотни тук, мънички сестрички, когато сватбата й е уговорена?
Лицето на Анджи се отпусна, стана нейното си, и тънка ярка струйка кръв се спусна от лявата й ноздра. Тя отвори очи и се намръщи срещу светлината.
— Къде е тя? — попита тя Мона.
— Изчезна — каза Мона. — Каза ми да стоя тук с теб…
— Коя? — попита Чери.
— Моли — отвърна Мона. — Тя караше…
Чери искаше да намери някого, когото наричаше Плъзгавия. Мона искаше да изчака Моли да се върне и да й каже какво да прави, но Чери я полазваха мравки от мисълта да стои тук долу на приземния етаж, каза тя, защото отвънка имало някакви хора с пушки. Мона си спомни онзи звук, когато нещо удари екраноплана; тя взе фенерчето на Чери и огледа отстрани. По средата на височината му от дясната страна имаше дупка, в която можеше да си пъхне пръста, и друга, по-голяма — два пръста — от лявата страна.
Чери каза, че е по-добре да се качат горе, където сигурно беше Плъзгавия, преди онези хора да решат да влязат вътре. Мона не беше сигурна.
— Хайде, ела — каза Чери. — Плъзгавия сигурно е обратно там горе с Джентри и Брояча…
— Какво каза току-що? — И това беше гласът на Анджи Митчел, точно като в стимовете.
Каквото и да беше това, беше адски студено, като излязоха от екраноплана — краката на Мона бяха голи — но най-сетне идваше зората: тя можеше да различи бледи четириъгълници, които сигурно бяха прозорци, просто сиви проблясъци. Момичето на име Чери ги водеше нанякъде, нагоре, казваше тя, ориентирайки се с къси просветвания на фенерчето-ключодържател, Анджи близо до нея, и Мона най- отзад.
Мона закачи обувката си в нещо, което изшумя. Наведе се да я освободи, и намери нещо, което беше на пипане като пластмасов плик. Лепкав. С малки твърди неща вътре. Пое дълбоко въздух и се изправи, пъхвайки плика в страничния джоб на якето на Майкъл.
След това те се качваха по някакви тесни стълби, стръмни, почти като пожарна стълба. Палтото на Анджи докосваше ръката на Мона върху грубия студен парапет. След това площадка, след това завой, нови стълби, след това пак площадка. Отнякъде духаше течение.
— Тук има нещо като мост — каза Чери. — Само че го минавайте бързо, щото доста се клати…
И не очакваше това, каквото и да било от него, високата бяла стая, огънатите полици, отрупани с парцаливи, избледнели книги — тя си спомни за своя старец — купчината пултове и там от сорта, с увиснали навсякъде кабели, и онзи кльощав, с горящи очи мъж в черно, с коса, сресана назад на кръст, дето му викат в Кливлънд Бойна Риба, и смехът му, когато ги видя там. Нито пък умрелия образ.
Мона беше виждала преди умрели хора, достатъчно, за да ги разпознае, като ги види. Цветът им. Понякога във Флорида някой лежеше на картонен палет навън, на тротоара до изхода на коптора. Просто не се събуждаше. Дрехите и кожата така или иначе бяха с цвета на тротоара, но ставаха различни, като някой опнеше петалата, друг цвят под този. След това идваше бял камион. Еди казваше, че ако не ги приберат, те след това се подуват. Като една котка, която Мона беше виждала веднъж, издута като баскетболна топка, обърната по гръб, с крака и опашка, щръкнали като пръчки, и това беше разсмяло Еди.
И тоя образ, свикнал на маг — Мона познаваше този тип очи — и Чери, която издаваше нещо като пъшкаше, и Анджи, просто застанала там.
— Окей, всичките, — чу тя някой да казва — Моли — и се обърна и я видя там, на отворената врата, с нещо като пистолет в ръката, и някакъв едър тип с мръсна коса до нея, с поглед тъп, та вдлъбнат, — стойте без да мърдате, докато ви преслушам.
Кльощавият тип само се разсмя.
— Млъквай — каза Мона, като че ли мислеше за нещо друго. Стреля, без дори да погледне към оръжието. Син блясък на стената до главата му, и Мона не можеше да чуе нищо освен звъненето на ушите си.
Кльощавият тип се беше свил на кълбо на пода, с глава между коленете.
Анджи вървеше към носилката, където лежеше умрелият мъж, и очите му бяха подбелени. Бавно, бавно, като че ли се движеше под водата, и с такова изражение на лицето…
Ръката на Мона, в джоба на якето й, като че ли сама търсеше нещо. Като че ли опипваше найлоновото пликче, което беше намерила долу на пода, и й казваше… че вътре има маг.
Тя го измъкна — наистина имаше. Лепкав от засъхнала кръв. Вътре с три кристала и един дерм.
Не знаеше защо точно го е извадила точно тогава, освен че никой не се движеше.
Типът с Бойната Риба беше седнал, но просто си седеше така. Анджи беше до носилката, и като че ли гледаше не умрелия образ, а някаква сива кутия, монтирана над главата му на нещо като рамка. Чери от Кливлънд се беше опряла гърбом до стена с книги, и някак си тъпчеше кокалчетата на пръстите в устата си. Едрият образ просто стоеше там до Моли, която беше наклонила глава на една страна, като че ли слушаше нещо.
Мона не можеше да издържа повече.
Масата беше с желязна повърхност. Върху нея имаше голямо парче стар метал, притиснало прашна купчина разпечатки. Тя изтръска трите кристала, подреди ги като копчета в ред, взе онова парче метал, и — едно, две, три — ги смачка на прах с един удар. Това свърши работа: всички погледнаха. Освен Анджи.
— Сори, — чу се Мона да казва, докато събра купчинката груб жълт прах в очакващата длан на лявата си ръка, — така е то… — Тя зарови нос в купчинката и смръкна. — Понякога — добави и смръкна останалото.
Никой не каза нищо.
