— Кълцай линията — обади се Колин.
— Не мога! Пипна ни…
Кумико видя как синята лодка-очертание под краката им се удължи, разтегна се в азурна нишка, изсмуквана през стеснението на тази точка от мрак. И след това, в един момент на абсолютна странност, и тя, заедно с Въшката и Колин, бяха разтеглени до изключителна тънкост…
И се оказа в парка Уено, следобед в края на лятото, до неподвижните води на езерото Шинобазу, и майка й седеше върху нея на закръглена скамейка от прохладен ламиниран карбон, по-хубава, отколкото в спомените. Устните на майка й бяха пълни и обилно начервени, и Кумико знаеше, че са очертани с най- фината и тънка четка. Носеше черното си френско яке, с яката от тъмна козина, която ограждаше приветствената й усмивка.
Кумико можеше единствено да гледа, присвита около студената топка от страх под сърцето й.
— Ти беше глупаво момиче, Куми — каза майка й. — Как изобщо си въобразяваш, че няма да си спомня за теб, или че ще те изоставя на зимния Лондон и на гангстерите, дето слугуват на баща ти?
Кумико гледаше перфектните устни, отворени леко над белите зъби; зъби, поддържани, тя го знаеше, от най-добрия зъболекар в Токио.
— Ти си мъртва — чу се да казва тя.
— Не, — отговори майка й усмихнато, — не и сега. Не и тук, в парка Уено. Погледни жеравите, Куми.
Но Кумико не обръщаше глава.
— Погледни жеравите.
— Да ти го начукам до дупка — обади се Въшката, и Кумико се завъртя и го видя до себе си, с бледо и сгърчено лице, покрито с пот, и мазни къдрици, залепнали за челото.
— Аз съм майка й.
— Не е майка ти, разбираш? — Въшката се тресеше, сгърченото му тяло се клатеше, като че ли той си пробиваше път през ужасен вятър. — Не е… майка… ти… — Под мишниците на сивия му жакет имаше тъмни петна. Малките му юмруци трепереха, докато той се бореше да направи следващата стъпка.
— Ти си болен — каза майката на Кумико със загрижен глас. — Трябва да легнеш.
Въшката се отпусна на колене, притиснат от невидима тежест.
— Спри това! — изкрещя Кумико.
Нещо блъсна лицето на Въшката в пастелната бетонна пътека.
— Спри!
Лявата ръка на Въшката се изправи и започна бавно да се извърта, дланта все още свита в юмрук с побелели кокалчета. Кумико чу нещо да изпуква, кост или сухожилие, и Въшката изкрещя.
Майка й се разсмя.
Кумико удари майка си по лицето, и през ръката й се стрелна болка, остра и истинска.
Лицето на майка й премига и се превърна в друго лице. Гайджинско лице с широки устни и остър тънък нос.
Въшката изстена.
— Хей, — чу Кумико гласа на Колин, — не е ли това направо интересно? — Тя се обърна и го видя, обкрачил един от конете от ловната репродукция, стилизирано изображение на изчезнало животно, с грациозно извита шия, приближаващо в тръс към тях. — Съжалявам, но ми отне минутка да ви открия. Това е изумително сложна структура. Един вид джобна вселена. По парченце от всичко. — Конят застана пред тях.
— Играчко, — каза нещото с лицето на майката на Кумико, — смееш да разговаряш с мен ли?
— Ами да, направо смея. Ти си леди Джейн Трета Тесие-Ашпул, или по-точно покойната леди Джейн Трета Тесие-Ашпул, починала не особено скоро, едно време била от вила „Блуждаещ лъч“. Тази нелошичка имитация на токийски парк си я сглобила съвсем преди малко от спомените на Кумико, нали?
— Умри! — Тя вдигна бялата си длан; от нея се стрелна форма, сгъната от листове неон.
— Не, — каза Колин, и жеравът се пръсна на парчета, които преминаха през него, избледняващи парчета-призраци. — Няма да стане номерът. Сори. Спомних си какво съм аз. Открих нещата, дето са ги натъпкали по местата за Шекспир и Такъроу, и Блейк. Бил съм модифициран да съветвам и защищавам Кумико в ситуации доста по-драстични, отколкото каквото и да било, предвидено от оригиналните ми дизайнери. Аз съм тактик.
— Ти си нищо. — Въшката започна да се гърчи в краката й.
— Боя се, че грешиш. Виждаш ли, тук вътре, в това твое… изхвърляне, Джейн Трета, аз съм толкова реален, колкото и ти. Виждаш ли, Кумико, — обърна се той към нея, докато скачаше от седлото, — мистериозната макроформа на Въшката всъщност е една много скъпа купчина биочипове, конструирани по определен начин. Един вид вселена-играчка. Прерових я цялата отгоре додолу, и вътре определено има доста нещо за виждане, и доста нещо за научаване. Тази… личност, ако решим да я величаем така, я е създала в жалък опит за, о, не безсмъртие, всъщност, а просто за да може да си реализира желанията. Нейните маниакални, детинско-егоистични, оградени с капаци желания. Кой ли би си помислил, че обектът на най-острата и най-злобно гризящата завист, която леди Джейн Трета може да изпитва, ще е Анжела Митчел?
— Мри! Ти ще умреш! Убивам те! Веднага!
— Че давай, де — ухили се Колин. — Виждаш ли, Кумико, Джейн Трета знае за една тайна на Митчел, относно връзката й с мрежата: Митчел по някое време е имала потенциала да стане, е, доста важна за нещата по принцип, въпреки че не си е струвало да го прави. Джейн Трета започнала да ревнува…
Фигурата на майката на Кумико се разнесе като дим, и изчезна.
— О, господи, — каза Колин, — боя се, че й доскучах. Всъщност, на различно ниво на командната програма водехме нещо като ожесточено сражение. Блокирал съм я временно, но съм сигурен, че пак ще се вдигне…
Въшката беше станал на крака и внимателно масажираше ръката си.
— Исусе — каза той. — Бях сигурен, че ми я е изкълчила…
— Направи го, — отговори Колин, — само че беше толкова ядосана, като се махна, че забрави да запише тази част от конфигурацията.
Кумико пристъпи по-близо до коня. Изобщо не изглеждаше като истински кон. Тя докосна страната му. Студена и суха като стара хартия.
— Какво ще правим сега?
— Ще ви измъквам оттук. Идвайте с мен, и двамата. Качвайте се. Кумико отпред, Въшката отзад.
Въшката погледна към коня.
— На това?
Не видяха други хора в парка Уено, докато яздеха заедно към стена от зеленина, която постепенно се оформи като съвсем неяпонска гора.
— Но сега трябва да сме в Токио — протестира Кумико, когато влязоха в гората.
— Всичко е малко надве-натри, — каза Колин, — макар че предполагам, че ще намерим някакъв сорт Токио, ако се поразтърсим. Мисля обаче, че знам възможен изход…
След това той започна да й разказва още неща за Джейн Трета, и Сали, и Анжела Митчел. Всички те бяха много странни.
В другия край на гората дърветата бяха много големи. Те излязоха на поляна с дълга трева и диви цветя.
— Вижте — обади се Кумико, забелязвайки висока сива къща през клоните.
— Да, — каза Колин, — оригиналът се намира близо до Париж. Но вече почти пристигнахме. При изхода, имам предвид…
— Колин! Виждаш ли? Жена. Стои там…
— Да, — каза той, без да се погрижи да обърне глава. — Анжела Митчел…
— Наистина? Тя тук ли е?
