Кумико. — Струват целия свят.
Кумико разгледа мрежестата матовочерна тиара. Между слепоочните отдели беше изгравирана емблемата на Маас-Неотек. Тя я постави, и усети хладината й. Той постави своята и се присви на стола срещу нейния.
— Готова ли си?
— Да — каза тя, и стаята на Въшката изчезна, стените й се превърнаха във виелица от карти, които се премятаха и отдалечаваха на фона на ярката мрежа, и извисяващите се форми от данни.
— Готино прехвърляне, а? — чу го да казва. — Вградено си е в тродите. Малко шоу…
— Къде е Колин?
— Секундичка… да го наглася това…
Кумико хлъцна, когато полетя внезапно към хромовожълта светлинна равнина.
— Може да те погне гадене — каза Въшката, и внезапно се появи на жълтата равнина до нея. Тя погледна надолу към кожените му обувки, след това собствените си длани.
— Малко боди-имиджинг, и това ми ти.
— Охо, — обади се Колин, — това е дребосъкът от „Розата и Короната“. Из кутийката ми ли си се ровил?
Кумико се обърна и го видя до себе си. Подметките на кафявите му ботуши висяха десетина сантиметра над хромовата жълтевина. В киберпространството няма сенки, забеляза тя.
— Не помня нещо да сме се срещали — каза Въшката.
— Да не ти пука — отговори Колин. — Беше неформално. Но, — продължи той към Кумико, — предполагам, че си успяла да се оправиш до разноцветния Брикстън.
— Исусе, — каза Въшката, — ама че сополанко си се извъдил!
— Моля за извинение — ухили се Колин. — Предвиден съм да отговарям на очакванията на посетителя.
— Че ти си просто идеята на някакъв японски дизайнер за това какво е англичанин!
— В Ъндърграунда имаше Дракули — каза тя. — Те ми взеха чантичката. Искаха да вземат и теб…
— Пукнала ти се е кутийката, приятелче — каза Въшката. — Вързал съм те през дека ми в момента.
— Мерсаж — ухили се Колин.
— Да ти кажа и още нещо, — започна Въшката и пристъпи към Колин, — данните вътре в теб не са като за каквото са те правили да си. — Той скоси глава. — Едно мое приятелче в Бирмингам току-що те претръска. — Той се обърна към Кумико. — Твоят господин Чипчо тук нещо са го попреработвали. Знаеш ли го това?
— Не…
— Ако трябва да съм честен — каза Колин, и тръсна кичура си, — и аз предполагах нещо такова.
Въшката зяпна нанякъде из мрежата, като че ли слушаше нещо, което Кумико не можеше да чуе.
— Да — каза той накрая, — макар че почти сигурно е заводска работа. Десет главни блока от теб. — Той се разсмя. — И лед отгоре им… Предполага се да знаеш абсолютно всичко за шибания Шекспир, нали?
— Съжалявам, — отговори Колин, — ама се боя, че направо знам абсолютно всичко за шибания Шекспир.
— Че изрецитирай ни тогава един сонет, де — каза Въшката, и лицето му се присви в забавено намигване.
Нещо като объркване премина по лицето на Колин.
— Прав си.
— Или пък от шантавия Дикенс! — изграчи Въшката.
— Но аз знам…
— Мислиш си, че знаеш, докато не те попитат нещо конкретно. Виждаш ли, оставили са ги празни, частите за Англ. лит., и след това са ги напълнили с нещо друго…
— И с какво?
— Не знам — каза Въшката. — Момчето в Бирмингам не може да го разрови. Хитрец е той, но пък ти си от шантавите биософтове на Маас…
— Въшка, — прекъсна го Кумико, — има ли начин човек да се свърже със Сали тук, през мрежата?
— Съмнява ме, но може да пробваме. Така или иначе, ще ти дойде ред да видиш оная макроформа, дето ти разправях за нея. Искаш ли го и господин Чипчо за компания?
— Да, ако обичате…
— Хубаво тогава — каза Въшката, след това се поколеба. — Не знаем обаче какво е натъпкано вътре в твоя приятел. Подозирам, че е нещо, за което твоят баща е платил.
— Прав е — каза Колин.
— Тръгваме всички — каза тя.
Въшката направи прехвърлянето в реално време, вместо да прибегне към безтелесните, мигновени премествания, използвани обикновено в мрежата.
Жълтата равнина, обясни той, покриваше Лондонската стокова борса и свързаните с нея учреждения на Ситито. Той генерира някак си нещо като лодка, която да ги вози, синя абстракция, предназначена да намали вероятността от световъртеж. Докато синята лодка се отдалечаваше от ЛСБ, Кумико погледна назад и видя как огромният жълт куб намалява. Въшката сочеше най-различни структури като туристически гид. Колин, седнал до нея с кръстосани крака, изглежда се забавляваше от смяната на ролите.
— Това е „Белите“ — обясняваше Въшката, насочвайки вниманието й към скромна сива пирамида. — Клубът в Сейнт Джеймс. Регистриране на членството, списък на чакащите…
Кумико погледна нагоре към архитектурата на киберпространството, и си припомни гласа на двуезичния й френски учител в Токио, как той обясняваше нуждата на човечеството от това информационно пространство. Икони, отправни точки, изкуствени реалности… Но всичко това се сливаше накуп в паметта й, както тези извисяващи се форми, докато Въшката увеличаваше скоростта…
Размерът на бялата макроформа беше труден за възприемане.
Отначало тя беше изглеждала на Кумико като небето, но сега, гледайки я, тя имаше чувството, като че ли това е нещо, което тя можеше да побере в дланта си, цилиндър от луминесцентно перлено, не по-висок от шахматна фигурка. Но тя караше да изглеждат като джуджета многоцветните форми, натрупани около нея.
— Добре де, — каза веселяшки Колин, — това наистина е много странно, нали? Абсолютна аномалия, въпиюща сингуларност…
— Но не ти се налага да се тормозиш около това, нали? — обади се Въшката.
— Само ако то няма пряк ефект върху ситуацията около Кумико — съгласи се Колин, изправен в лодката-очертание. — Макар че може ли човек да бъде сигурен?
— Трябва да се опитате да се свържете със Сали — каза Кумико нетърпеливо. Това нещо — макроформата, аномалията — не я интересуваше особено, въпреки че и Въшката, и Колин я смятаха за нещо изключително.
— Виж го само — рече Въшката. — Може да има направо цял свят вътре…
— И не знаете ли какво е това? — Тя наблюдаваше Въшката; очите му имаха разфокусирания вид, който означаваше, че дланите му там някъде в Брикстън се движат, и работят по дека.
— Това е много голямо количество данни — каза Колин.
— Току-що се опитах да прокарам линия до тоя конструкт, дето тя го нарича Финландеца — каза Въшката, и очите му отново влязоха във фокус. В гласа му имаше нотка на загриженост. — Не мога обаче да пробия. Имам едно такова чувство, като че ли нещо дебне там, и чака… Май като че ли е най-добре да се изключваме…
Черна точица върху бисерната извивка, ръбовете й перфектно очертани…
— Хиляди дяволи — каза Въшката.
