Понякога някоя от тях ще пусне ново клонче, или ще видиш транзакции и две от тях се сливат. Но не е много вероятно да видиш тук нова, не и на това увеличение. Започват като малки и растат, сливат се с други малки формации… — Той се протегна и натисна друг превключвател. — Преди нещо към четири часа — точно в центъра на дисплея се появи бяла гладка вертикална колона — това щръкна там. Вътре. — Цветните кубове, сфери и пирамиди се бяха пренаредили мигновено, за да оставят място за кръглия бял обелиск; той се извисяваше над всички тях, и горният му край изчезваше плавно във вертикалната граница на дисплея.
— Копелето е по-голямо от всичко останало, — каза Въшката с известно задоволство, — и никой не знае какво е или чие е.
— Все пак някой трябва да знае — каза Кумико.
— Определено разумен довод. Само че хората по моята линия на работа, а ние сме милиони, до момента още не са успели да открият кой. И това в някои отношения е дори по-странно от това, че нещото изобщо се е появило. Изръшках тотално мрежата, нагоре и надолу, преди ти да дойдеш, в търсене на някой жокей с някаква идея. Никой. Абсолют никой.
— Как така тази Джейн Трета може да е мъртва? — След това обаче тя си спомни Финландеца и кутиите в кабинета на баща си. — Трябва да предам на Сали.
— За туй може само да се чака — каза той. — Тя сигурно ще дрънне. Междувременно ние ще се стегнем да пробваме да се вържем с тоя твой драгоценен мъничък ИИ, ако нямаш нищо напреки.
— Разбира се, — каза тя, — благодаря ви.
— Надявам се само тия типове от Специалния отдел на служба при Суейн да не ни проследят дотук. Засега можем само да чакаме…
— Да — каза Кумико, без изобщо идеята за чакането да й харесва.
35. ВОЙНАТА ВЪВ ФАБРИКАТА
Чери го намери отново при Съдията, там долу в тъмното. Беше седнал на един от Следователите с фенерче в ръката, и осветяваше корпуса на Съдията, излъскан от ръждата. Не си спомняше как е дошъл тук, но не усещаше пристъпния вкус на Корсаковия синдром. Спомняше си очите на момичето, в оная стая, за която Боби казваше, че е в Лондон.
— Джентри върза Брояча и кутията му към киберпространствен дек — каза Чери. — Забеляза ли?
Плъзгавия кимна, все още гледайки към Съдията.
— Боби каза, че ще е добре.
— И какво е сега положението? Какво стана, когато се включихте и двамата?
— Джентри и Боби един вид се надушиха. И двамата са откачени по един и същи начин. Когато се включихме, се оказахме на някакво място горе на орбита, но Боби го нямаше там… След това Мексико, май. Коя е Тали Ишъм?
— Беше стим-кралица, когато бях малка. Както е Анджи Митчел сега.
— Митчел му е била гадже…
— Кой?
— Боби. Разказваше за това на Джентри, в Лондон.
— Лондон ли?
— Аха. След Мексико отидохме там.
— И е казал, че е старото гадже на Анджи Митчел? Звучи откачено.
— Аха, и каза, че така се е докопал до това нещо, алефа. — Той завъртя лъча надолу и го насочи към скелетоподобната стоманена уста на Труподъвкача. — Мотаел се е с някакви богаташи, и така е научил за него. Вика му душеловка. Хората, които го притежавали, давали време за достъп до него на тези богаташи. Боби го пробвал веднъж, след това се върнал пак и го откраднал. Закарал го в Мексико Сити и започнал да си изкарва цялото време вътре. Но те го подгонили…
— Звучиш, все едно сега си го припомняш. И какво станало?
— И той се изнизал оттам. Върнал се в Кливлънд и направил сделка с Африканчето, давал му пари да го крие, да се грижи за него, докато е на жицата, защото вече бил много близо…
— Близо до какво?
— Де да знам. Нещо шантаво. Като когато Джентри разправя за Формата.
— Добре де, — каза тя, — мисля че това може да го убие, да стои вързан по този начин. Параметрите му почват да се скапват. Прекалено дълго е бил на системи. Затова дойдох да те търся.
Покритите със стомана вътрешности на Труподъвкача проблясваха в светлината на фенерчето.
— Това е, което той иска. Така или иначе, ако той плаща на Африканчето, значи май ти бачкаш за него. Но тези типове дето Птичката ги е видял днес, те бачкат за хората от Лос Анджелос, дето Боби е откраднал нещото от тях…
— Кажи ми нещо.
— Какво?
— Какви са тези неща, дето ги сглобяваш? Африканчето каза, че ти си един луд бял образ, дето сглобява роботи от боклуци. Каза, че през лятото ги изкарваш отвън на ръждата и устройваш големи битки…
— Те не са роботи — прекъсна я той и завъртя фенерчето към ниско разположените, завършващи с коси ръце на паякокраката Вещица. — Предимно са радиоконтролирани.
— Строиш ги само за да ги потрошиш ли?
— Не. Но трябва да ги изпробвам. Да видя дали съм ги докарал както трябва… — Той изгаси фенерчето.
— Луд бял образ — каза тя. — Имаш ли си момиче някъде?
— Не.
— Вземи се изкъпи. Може и да се обръснеш… — Внезапно тя беше съвсем близо до него, усещаше дъха й по лицето си.
— Окей, хора, слушайте…
— Какво, по дяволите…
— Защото няма да повтарям по два пъти.
Плъзгавия беше запушил с ръка устата на Чери.
— Искаме вашия гост и цялото му оборудване. Това е всичко. Повтарям, цялото му оборудване. — Гласът от високоговорител ехтеше из желязната кухота на Фабриката. — Може или да ни го дадете, което няма да е трудно, или да ви надупчим задниците до един. И това също хич няма да ни е трудно. Пет минути да си помислите.
Чери го ухапа по ръката.
— По дяволите, трябва да дишам, става ли?
След това той тичаше през мрака на Фабриката, и я чуваше как вика името му.
Една самотна 100-ватова крушка осветяваше южната порта на Фабриката, две усукани стоманени врати, заръждясали полуотворени. Сигурно я беше оставил Птичката. От мястото, където се беше свил до един прозорец без стъкла, Плъзгавия едва различаваше екраноплана, оттатък слабия кръг светлина. Мъжът с високоговорителя се приближи пеша откъм мрака, крачейки с пресметната отпуснатост, която трябваше да подсказва, че той контролира положението. Носеше непромокаем камуфлажен комбинезон с тънка шлиферна качулка, стегната около главата му, и очила за нощно виждане.
— Пет минути.
Напомняше на Плъзгавия за пазачите на дранголника, където беше лежал втория път заради кражба на коли.
Джентри сигурно наблюдаваше от горната площадка на стълбите, където в стената беше влепено тясно вертикално парче плексиглас, високо над портите на Фабриката.
Нещо издрънча в тъмното, някъде надясно от Плъзгавия. Той се обърна и видя в слабата светлина от друг прозорец Птичката, на около осем метра настрани до стената, и проблясъкът на небоядисания алуминиев заглушител, когато момчето вдигна 0.22-калибровата пушка.
