— Птичка! Недей…
На бузата на Птичката просветна рубинова светулка, знакът на лазерен мерник от някъде навън, в Пустошта. Птичката отхвръкна назад във Фабриката, и звукът на изстрела се втурна през празните прозорци и отекна от стените. След това единственият звук беше от заглушителя, търкалящ се по пода.
— Майната ви! — прогърмя бодро силният глас. — Проиграхте си шанса. — Плъзгавия погледна над ръба на прозореца и видя човека да спринтира обратно към екраноплана.
Колко ли бяха онези навън? Птичката не беше казал. Два екраноплана, Хондата. Десет? Повече? Ако Джентри нямаше някой скрит пистолет, единственото им оръжие беше пушката на Птичката.
Турбините на екраноплана изреваха. Той предположи, че те сигурно ще влязат вътре направо с него. Имаха лазерни мерници, сигурно и инфрачервени.
След това той чу един от Следователите, звукът, който издаваше неръждаемата му стомана, докато се влачеше по пода на Фабриката. Той изпълзя от мрака, термитният връх на скорпионовото му жило беше насочен ниско назад. Шасито беше принадлежало преди петдесет години на дистанционен манипулатор, предназначен да обработва разливи на токсични химикали, или за почистване на ядрени електроцентрали. Плъзгавия беше намерил три несглобявани такива в Нюарк и беше дал за тях един Фолксваген.
Джентри. Беше забравил дистанционното в неговото таванче.
Следователят пресече Фабриката пълзейки и застана на широкия отвор на вратите, срещу Пустошта и приближаващия се екраноплан. Беше горе-долу с размерите на голям мотоциклет, и отворената рамка на шасито му представляваше плътен пакет от сервота, компресионни резервоари, голи предавки, хидравлични цилиндри. От всяка страна на скромния му комплект оборудване стърчеше по един чифт злобно изглеждащи щипки. Плъзгавия не беше много сигурен от какво точно са щипките, може би от някаква голяма земеделска машина.
Екранопланът беше тежък индустриален модел. Върху ветровия щит и прозорците имаше прикрепени листове дебела сива пластмасова броня, с тесни прорези за наблюдение в средата им.
Следователят потегли. Стоманените му вериги пръскаха лед и откъртени парчета бетон, докато той напредваше право към екраноплана с щипки, разперени в максимален размах. Шофьорът на екраноплана даде заден, борейки се с набраната инерция.
Щипките на Следователя щракнаха бясно върху издутата отпред апронова пола, плъзнаха се по нея, щракнаха отново. Полата беше подсилена с поликарбонова мрежа. След това Джентри си спомни за термитовия инжектор. Той се запали в ярка топка силна бяла светлина, преметна се над безполезните щипки и проби апроновата пола, както нож пробива картон. Веригите на Следователя се завъртяха, когато Джентри го насочи към омекващата пола с протегнато максимално напред жило. Плъзгавия внезапно усети, че крещи, но не знаеше какво е казвал. Беше скочил на крака, когато щипките намериха уязвимо място — разкъсания ръб на апроновата пола.
Отново залегна на пода, когато закачулена фигура с нощни очила изскочи от люка на покрива на екраноплана като въоръжена марионетка, и изпразни един пълнител дванайсеткалиброви куршуми, които избиваха искри от Следователя, продължаващ да дъвче и прогризва през апроновата пола, очертана от бялото пулсиране на инжектора. Следователят замръзна, щипките му бяха стиснали силно съсипаната пола. Стрелецът хлътна обратно в люка.
Захранваща линия? Сервоблок? Какво ли беше улучил онзи? Бялата светлина отслабваше, беше почти угаснала.
Екранопланът даде бавно заден ход назад по ръждата, влачейки Следователя със себе си.
Вече беше доста назад, надалече от светлината, виждаше се само защото се движеше, когато Джентри откри комбинацията от превключватели, която активираше огнепръскачката. Дюзата й беше монтирана под щипките. Плъзгавия гледаше възхитено как Следователят подпалва десет литра примесен с детергент бензин, кондензиран спрей под високо налягане. Спомняше си как беше свалил тази дюза от пръскачка за пестициди.
Работеше без грешка.
36. ДУШЕЛОВКА
Екранопланът се носеше на юг, когато Маман Бригита се появи отново. Жената със запечатаните зад сребро очи изостави сивата кола в друг автомобилен паркинг, и уличното момиче с лицето на Анджи разказваше някаква объркана история: Кливлънд, Флорида, някакъв мъж, който й беше бил приятел, или сводник, или и двете…
Но Анджи беше чула гласа на Бригита в кабината на хеликоптера, на покрива на Новия Сузуки Дипломат: Вярвай й, дете. С това тя сторва волята на лоата.
Пленничка в седалката си, токата на колана й беше запечатана в плътен блок пластмаса, Анджи беше гледала как жената изключва компютъра на хеликоптера и активира аварийна система, която позволява ръчно пилотиране.
И сега тази магистрала, зимният дъжд, и момичето отново говори на фона на плющенето на чистачките…
В светлината на свещите, стени от изстърган до бяло варовик, бледи мушички пърхат между висящите клони на върбите.
Времето ти вече настава.
И ето ги тук, ездачите, лоата: Папа Легба, ярък и течен като живак; Езили Фреда, която е майка и кралица; Самеди, баронът Симетиер, мъх върху разядена кост; Симилор; мадам Траво; много други… Те изпълват пустотата, която е Гранде Бригита. Шумът на гласовете им е звукът на вятър, течаща вода, на кошера…
Те трептят над земята като топлинни вълни над магистрала през лятото, и за Анджи нещата никога не са били така, нямало я е тази гравитация, това чувство за падане, степента на отдаване…
Към място, където говори Легба, и гласът му е звукът на железен барабан…
Той разказва една история.
Анджи различава в бесния вятър на образите еволюцията на машинната интелигиентност: каменни кръгове, часовници, задвижвани от парата тъкачни станове, щракаща медена гора от кукички и дупчици, вакуум, уловен в издухано стъкло, блясъкът на електронния пламък между тънки като косъмчета нишки, дълги редици лампи и превключватели, разшифроващи съобщения, шифровани от други машини… Чупливите, с кратък живот лампи се свиват и се превръщат в транзистори; схемите се интегрират, влагат се в силиций…
Силицият достига определени функционални лимити…
И тя отново беше обратно във видеофилма на Бекер, историята на Тесие-Ашпулови, прорязана от сънища, които са спомените на Джейн Трета, и все още Легба говори, и легендата е една и съща история, безбройни линии, увиващи се около обща, скрита сърцевина; майката на Джейн Трета създава двата разума, които един ден ще се обединят; пристигането на спътниците (и внезапно Анджи разбира, че тя също познава Моли от сънищата), самото обединяване, лудостта на Джейн Трета…
И Анджи се оказва срещу глава от скъпоценни камъни, нещо, изработено от платина и перли и фини сини камъни, очи от шлифован синтетичен рубин. Тя познава това нещо от сънищата, които никога не са били сънища: това е входът към блоковете с данни на Тесие-Ашпул, където двете половини на нещо воюват една с друга, чакайки да бъдат родени като едно цяло.
— Тогава не си била родена. — Гласът на главата е гласът на Мари-Франс, мъртвата майка на Джейн Трета, позната й от толкова много нощи на преследване, но Анджи знае, че говори Бригита. — Твоят баща все още само е започвал да се блъска в тавана си, да различава амбицията от таланта. Това, на което той ще продаде детето си, още не се е било проявило. Скоро човекът Кейс ще дойде, за да донесе това обединяване, макар и кратко, макар и безвременно. Но ти знаеш това.
— Къде е Легба сега?
— Легба-ати-Бон — както ти го знаеш — предстои да бъде.
— Не — спомни си тя думите на Бийвър преди много време, в Ню Джърси, — лоата са дошли от Африка още в началото на времената…
