Спря до един ярко осветен прозорец, витрина за гримове и червила, и лицето й се отрази в сребристата материя отзад, и тя усети смъртта на майка й да рухва върху нея, изпадайки от нощта. Майка й беше притежавала подобни неща.
Лудостта на майка й. Баща й не би разговарял за нея. Лудостта нямаше място в света на баща й, макар че самоубийството имаше. Лудостта на майка й беше европейска, импортирана мрежа от съжаление и самозалъгване… В Ковънт Гардън Кумико беше казала на Сали, че баща й е убил майка й. Но беше ли това истина? Той беше довеждал лекари от Дания, от Австралия, и накрая от Чиба. Лекарите бяха изслушвали сънищата на принцесата-балерина, бяха картирали и засичали синапсите й, бяха взимали проби от кръвта й. Принцесата-балерина беше отказала лекарствата им и деликатната им хирургия. „Те искат да режат мозъка ми с лазери“, беше прошепнала на Кумико.
Беше шепнала също и други неща.
През нощта, беше казала тя, злите призраци се надигат като дим от кутиите им в кабинета на бащата на Кумико. „Старите хора“, беше казала тя, „изсмукват дъха ми. Баща ти изсмуква дъха ми. Този град изсмуква дъха ми. Тук няма изобщо нищо постоянно. Тук няма истински сън.“
Накрая не беше имало никакъв сън. Шест нощи майка й беше седяла, мълчалива и абсолютно неподвижна, в синята си европейска стая. На седмия ден беше напуснала апартамента сама — забележително постижение, като се има предвид вниманието на секретарите — и беше се запътила към студената река.
Но тъканта зад нещата напомняше очилата на Сали. Кумико извади картата на корееца от ръкава на пуловера си.
Край бордюра на Маргейт Роуд имаше изгоряла кола. Колелата й липсваха. Тя спря до нея, и огледа непроницаемите фасади на къщите от другата страна на улицата, и чу звук зад себе си. Обърна се и видя изкривено лице на гаргойл под мазна купчина къдрици в светлината от отворената врата на най-близката къща.
— Въшката!
— Всъщност Терънс — каза той, когато лицевите конвулсии отслабнаха.
Жилището на Въшката беше на най-горния етаж. По-долните етажи бяха празни, незаселени, и по отлепващите се тапети личаха призрачните следи на изчезнали картини.
Куцането му си личеше повече, докато той изкачваше стълбите пред нея. Носеше сив костюм и масивни обувки от изкуствена кожа с дебели подметки и цвят на тютюн.
— Чакаше се да пристигнеш — каза той, подхвърляйки се на по-горно стъпало, след това на по- горно.
— Така ли?
— Знаех, че си изфирясала от при Суейн. Записвах му трафика, когато ми оставаше време от другото.
— Другото ли?
— Не знаеш ли?
— Моля за извинение?
— Мрежата. Там става нещо. По-лесно е да ти го покажа, отколкото да се мъча да го обяснявам. Даже и да можех да го обясня, а не мога. Сигурно поне три четвърти от човечеството ще да се е включило в момента и да гледа шоуто…
— Не разбирам.
— Май не само ти. В сектора, дето представлява Агломерата, има нова макроформа.
— Макроформа ли?
— Много голям конструкт от данни.
— Дойдох, за да предупредя Сали. Суейн и Робин Лание възнамеряват да я предадат на тези, които кроят отвличането на Анджела Митчел.
— Т’ва не ми е грижа — каза той, достигайки горната площадка. — Сали вече е забърсала Митчел и почти е претрепала човек на Суейн в Агломерата. Така или иначе са вече подир нея. И адски скоро всеки до дупка ще е подир нея. И все пак, ще разберем, когато си покаже носа. Ако си го покаже…
Въшката живееше в обща голяма стая, чиято странна форма подсещаше, че са били събаряни стени. Беше не само голяма, но и много претъпкана; на Кумико й се струваше, че като че ли някой е разтоварил съдържанието на магазин „Акихабара“ за електроника в пространство, вече запълнено, в стила на гайджините, с прекалено много обемисти мебели. Въпреки това, всичко беше изненадващо прибрано и подредено; ръбовете на списанията бяха подравнени по ръбовете на ниската стъклена маса, на която бяха поставени, до неизползван черен порцеланов пепелник и обикновена бяла ваза с изкуствени цветя.
Тя отново опита Колин, докато Въшката пълнеше електрическа тенджерка с вода от кана за филтруване.
— Какво е това? — попита той и остави каната.
— Гидов апарат на Маас-Неотек. Счупен е в момента, и не мога да накарам Колин да се появи…
— Колин? Стим-връзка ли дава?
— Да.
— Дай да му метна едно око… — Той протегна ръка.
— Даде ми го баща ми…
Въшката подсвирна.
— Това струва цяло състояние. Един от мини-ИИ-тата им. Как бачка?
— Хващате го в ръка и Колин се появява, само че никой друг не може да го види или чуе.
Въшката вдигна апаратчето към ухото си и го разклати.
— Счупен ли е? Как стана?
— Изпуснах го.
— Само корпусът е счупен, виж. Биософтът се е отделил от кутийката, така че нямаш ръчен достъп до него.
— Можете ли да го поправите?
— Не. Но можем да се свържем с него през дек, ако искаш… — Той й го върна. Тенджерката вече вреше.
По време на чая тя му разказа историята за пътуването си до Агломерата и посещението на Сали до светилището в алеята.
— Той я наричаше Моли — каза тя.
Въшката кимна и премига бързо последователно няколко пъти.
— Така са я знаели там тогава. За какво приказваха?
— За някакво място на име „Блуждаещ лъч“. За някакъв човек на име Кейс. За някакъв враг, жена…
— Тесие-Ашпул. Това за нея го открих, докато ровех потока данни от Суейн към нея. Суейн продава Моли на тази леди Джейн Трета, така наречена; тя има най-тлъстата колекция кал, която можеш да си представиш — за всичко и всекиго. Бях адски внимателен да не гледам особено старателно към каквото и да е от нея. Суейн я разпродава наляво и надясно, правейки цяла дузина състояния от това. Сигурен съм, че тя има достатъчно кал и на тема нашия г-н Суейн, също…
— И тя тук, в Лондон ли е?
— Изглежда като да е някъде на орбита, макар че някои хора разправят, че била умряла. Всъщност бачках точно по това, когато оня големия се пръкна в мрежата…
— Моля за извинение?
— Ела, ще ти покажа. — Когато той се върна до бялата маса за хранене, носеше плитък квадратен черен поднос с ред тумблери покрай едната страна. Постави го на масата и докосна едно от миниатюрните ключета. Над проектора премига кубичен холодисплей: неоновата мрежа на киберпространството, и в нея ярките структури, и прости и сложни, които представляват огромни натрупвания на данни.
— Това са ти стандартните бабанковци. Корпорациите. Доста скучничък и постоянен пейзаж, бих рекъл.
