— Сядайте и двете отзад — каза Моли, отваряйки вратата откъм страната на шофьора.
— Това си ти — промълви Мона по посока на най-известното лице на света.
— Да — каза Анджи, с очи, отправени към лицето на Мона, — май… така изглежда…
— Хайде — каза Моли с ръка на рамото на звездата. — Влизай. Твоят марсиански черньо сигурно вече се събужда. — Тя погледна назад към хеликоптера. Изглеждаше като детска играчка, поставена там, без светлини, сякаш дете-гигант го е оставило и го е забравило.
— Сигурно — каза Анджи, влизайки отзад в колата.
— И ти също, сладурче — каза Моли и бутна Мона към отворената врата.
— Но… Искам да кажа…
— Мърдай!
Мона се качи и усети парфюма на Анджи, китката й докосна неестествената мекота на дебелото кожено палто.
— Видях те — чу се да казва тя. — По вида.
Анджи не каза нищо.
Моли се плъзна на седалката на шофьора, хлопна вратата и запали двигателя. Оранжевата качулка беше силно пристегната, и лицето й изглеждаше като бяла маска с празни сребристи очи. След това завиха към покритата рампа, и поеха по първата крива. Надолу пет етажа по този начин, по тясна спирала, след това Моли зави край клетките на по-големи возила, под мъгливите зелени диагонали на светлинни ивици.
— Парапланери — каза Моли. — Да си виждала някакво устройство за парапланери горе на „Дипломата“?
— Не — отговори Анджи.
— Ако охраната на Sense/Net има, те сигурно вече са отгоре… — Тя завъртя колата зад голям дълъг правоъгълен екраноплан, бял с име, написано с боя на задните врати с квадратни сини букви.
— Какво пише там? — запита Мона, и усети, че се изчервява.
— „Катоден Катай“ — каза Анджи.
Мона помисли, че е чувала това име и преди.
Моли беше излязла и отваряше големите врати. След това свали едни такива жълти неща, като рампи.
След това влезе обратно в колата. Завъртя я, натисна педала, и влязоха право вътре в екраноплана. Тя дръпна назад оранжевата качулка и разтърси глава, за да освободи косите си.
— Мона, мислиш ли, че можеш да слезеш отзад и да бутнеш вътре тези рампи? Не са тежки. — Не звучеше точно като въпрос.
Не бяха тежки. Влезе вътре зад колата, и помогна на Моли да придърпат вратите.
Усещаше Анджи там, в тъмното.
Това наистина беше Анджи.
— Нагоре, отпред, коланите, дръжте се.
Анджи. Тя седеше точно до Анджи.
Чу се изплющяване, когато Моли наду полата на екраноплана, и след това се плъзгаха надолу, по спиралната рампа.
— Приятелят ти вече е буден, — каза Моли, — но още не може да се движи като хората. Още петнайсет минути. — Тя отново зави настрани от рампата, и този път Мона беше изгубила бройката на етажите. Този беше натъпкан с малки, красиви коли. Екранопланът избуча по централния коридор, след това зави наляво.
— Ще имаш късмет, ако той не ни чака отвън — каза Анджи.
Моли спря на десет метра от голяма метална врата, боядисана с черни и жълти диагонални ивици.
— Не, — отвърна тя и измъкна малка синя кутийка от жабката, — той ще има късмет, ако не чака отвън. — Вратата се откъсна от рамката си с оранжев блясък и звук, който блъсна Мона в диафрагмата като удар с юмрук. Тя плесна насред мократа улица в облак дим, и след това те профучаха върху нея, завиха, и екранопланът набра скорост.
— Ужасно грубо, нали? — обади се Анджи, и се разсмя искрено.
— Знам — каза Моли, съсредоточена върху карането. — Понякога това е начинът да се действа. Мона, разкажи й за Приор. Приор и твоя приятел. Това, дето го разказа на мен.
Мона не се беше чувствала толкова срамежлива никога досега през живота си.
— Хайде, — каза Анджи, — разкажи ми, Мона.
Просто така. Името й. Анджи Митчел наистина беше изрекла нейното име. Пред нея. Тук, до нея.
Искаше й се да изчезне.
34. МАРГЕЙТ РОУД
— Май си се изгубила — каза продавачът на спаначена супа на японски. Кумико предположи, че той е кореец. Баща й имаше партньори, които бяха корейци: въртят бизнес в строителството, беше казала веднъж майка й. И те, както този тук, бяха най-често едри мъже, едри почти като Петал, с широки и сериозни лица. — Изглеждаш доста замръзнала.
— Търся един човек — каза тя. — Той живее на Маргейт Роуд.
— Къде е това?
— Не зная.
— Влез вътре — каза спанакаджията, и я покани с жест около ъгъла на масата си. Сергията му беше направена от розова разядена пластмаса.
Тя влезе между сергията със спанака и друга, която предлагаше нещо, наречено роти. Думата беше изписана с делириумно оцветени главни букви, завършващи с извити фосфоресциращи топки. Другата сергия миришеше на подправки и готвено месо. Краката й бяха съвсем замръзнали.
Наведе се под изцапан лист пластмаса. Сергията за спанак беше претъпката: плоски сини бутилки с бутан, три момичета-готвачки с високите си тенджери, пластмасови торби спанак, стълбчета еднократни купички, и непрекъснато местещото се туловище на корееца, който наглеждаше тенджерите.
— Сядай — каза той. Тя седна на жълта пластмасова туба от МСГ. Главата й беше под равнището на масата. — Японка ли си?
— Да — отговори тя.
— Токио?
Тя се поколеба.
— Дрехите ти — каза той. — Защо носиш гумени чорапи таби през зимата? Това ли е модата?
— Изгубих ботушите си.
Той й подаде еднократна купичка и пластмасови пръчки. В рядката жълтеникава супа плуваха дебели листа спанак. Тя ги изяде лакомо, след това изпи супата. Гледаше как той обслужва клиентка, черна жена, която си отнесе спанак в своя собствена тенджера с дръжка за носене.
— Маргейт — каза продавачът на спанак, когато жената изчезна. Извади мазна, подвързана с хартия книга изпод масата и я запрелиства. — Ето го, — посочи към невероятно претъпкана мъничка карта, — надолу по Акър Лейн. — Взе син флумастер и очерта пътя върху груба сива салфетка.
— Благодаря ви — каза тя. — Време е да вървя.
Майка й отново изплува, докато тя вървеше към Маргейт Роуд.
Сали беше в опасност, там някъде в Агломерата, и Кумико вярваше, че Въшката ще знае някакъв начин да се свърже с нея. Ако не по телефона, то чрез мрежата. Може би Въшката познаваше Финландеца, умрелият човек от алеята…
В Брикстън коралоподобният растеж на метрополиса беше дал почва за различен начин на живот. Тъмни и светли лица, неизброими раси, тухлени фасади, окъпани от месиво от оттенъци и символи, непредставими за строителите им. През отворената врата на пивница се чуваше ритъм на барабани, докато тя минаваше, ритъм и силен смях. Магазините продаваха видове храна, които Кумико никога не беше виждала, рулони яркоцветни платове, китайски ръчни инструменти, японска козметика…
