— Не, — рече той, — не още.
И тогава Кумико видя планерите. Красиви неща, трептящи на вятъра.
— Отиваме там — каза Колин. — Въшката ще те откара обратно на един от…
— По дяволите, — запротестира Въшката изотзад.
— Адски лесно е. Точно както си използваш дека. И в този случай и е същото…
Отгоре от Маргейт Роуд се чуваше смях и силни пиянски гласове, чупенето на бутилка в тухлена стена.
Кумико седеше напълно схваната в мекия стол, със стиснати очи, и си спомняше как планерът излита в синьото небе, и… още нещо.
Зазвъня телефон.
Очите й се отвориха.
Тя скочи от стола и се промъкна покрай Въшката, между редовете от апаратурата му, в търсене на телефона. Най-сетне го намери, и…
— Домошарче — обади се Сали, отнякъде далече, през мекия шум на смущенията, — какво, по дяволите, става? Въшка? Добре ли си, човече?
— Сали! Сали, къде си?
— Ню Джърси. Хей. Малката! Малката, какво става?
— Не те виждам, Сали, екранът е празен!
— Звъня от будка в Ню Джърси. Какво е станало?
— Имам да ти разказвам толкова много неща…
— Давай — рече Сали. — Аз плаща.
38. ВОЙНАТА ВЪВ ФАБРИКАТА
Те гледаха как екранопланът гори от високото прозорче в дъното на тавана на Джентри. Той чуваше същия онзи усилен глас: „Мислите, че това е адски шибано весело, а? Хахахахахахахаха, и ние също! Мислим, че вие сте направо купища шибан майтап, така че сега ще почваме партито!“
Не можеше да различи никого, само пламъците на екраноплана.
— Просто трябва да тръгваме пеша, — каза Чери, близо зад него, — да вземем вода, и някаква храна, ако имаше. — Очите й бяха червени, по лицето имаше следи от сълзи, но гласът й беше спокоен. Прекалено спокоен, помисли си Плъзгавия. — Хайде, Плъзгав, какво друго можем да направим?
Той погледна назад към Джентри, отпуснат в стола си пред холо-масата, притиснал главата си с ръце, зяпнал в бялата колона, която стърчеше от познатата дъгоцветна бъркотия в киберпространството на Агломерата. Джентри не се беше помръднал, и не беше казал нито дума, откакто те се бяха върнали на тавана. Токът на левия ботуш на Плъзгавия беше оставил бледи тъмни следи по пода зад него, кръвта на Ситната Птичка; беше стъпил в нея, връщайки се обратно през Фабриката.
След това Джентри се обади:
— Не можах да задвижа другите. — Той гледаше надолу към дистанционното в скута му.
— Трябва ти отделно дистанционно за всеки — каза Плъзгавия.
— Време е да поискаме съвет от Брояча — рече Джентри, и подхвърли дистанционното на Плъзгавия.
— Аз няма да се върна обратно там — каза Плъзгавия. — Отивай ти.
— Няма нужда. — Джентри докосна един от пултовете пред него. Боби Брояча се появи на монитора.
Очите на Чери се разшириха.
— Кажи му, че той скоро ще умре — каза тя. — Освен ако не го изключиш от мрежата и не го изстреляме по най-бързия начин към някое спешно отделение. Той умира.
Лицето на Боби на монитора замръзна. Фонът рязко влезе във фокус: шията на желязната мечка, дълга трева, обсипана с бели цветя, дебелите стволове на стари дървета.
— Чу ли това, смотаняк такъв? — изкрещя Чери. — Ти умираш! Дробовете ти са пълни с течност, бъбреците ти не бачкат, сърцето ти е скапано… Драйфа ми се от тебе!
— Джентри, — каза Боби. Гласът му звучеше тихо и метално откъм малкото говорителче отстрани на монитора. — Не знам що за капан са ви скроили тук, но уредих една малка диверсия.
— Не пробвахме мотора, — каза Чери с ръце около Плъзгавия, — не се сетихме. Може да е наред.
— Какво означава това „една малка диверсия“? — Той се отбутна от нея и погледна към Боби на монитора.
— Още я скалъпвам. Пренасочих един товарен коптер Борг-Вард от Нюарк.
Плъзгавия се дръпна от Чери.
— Не стой просто така тук — кресна той към Джентри, който погледна Плъзгавия и бавно поклати глава. Плъзгавия усещаше първите проблясвания на Корсаков, миниатюрни парченца памет излизаха от фокус.
— Той не иска да ходи никъде — каза Боби. — Намерил е Формата. Просто иска да види какво ще стане от всичко това, какво ще се случи накрая. В момента насам пътуват хора. Приятели, един вид. Те ще вземат алефа от вас. Междувременно аз ще направя каквото мога с онези задници.
— Не ща да стоя тук и да те гледам как мреш — каза Чери.
— Никой не те кара. Моят съвет е да се изпаряваш. Дайте ми двайсет минути, ще отвлека вниманието им.
Фабриката никога не беше изглеждала по-празна.
Ситната Птичка лежеше там някъде на пода. Плъзгавия непрекъснато мислеше за плетеницата от джунджурии и костички която висеше окачена на врата му, птичи пера и ръждиви часовници, всичките спрели, всеки един на различно време… Глупащини от крайпътните градчета. Но Птичката вече нямаше да го има повече наоколо. Предполагам, че и мен скоро няма да ме има повече наоколо, помисли си той, водейки Чери надолу по тресящите се стълби. Не е както преди. Нямаше време да премества машините си, без платформа и без чужда помощ, и предполагаше, че ако веднъж си тръгне, повече няма да се върне. Фабриката вече никога нямаше да бъде същата.
Чери носеше четири литра филтрирана вода в пластмасова туба, мрежичка с бирмански фъстъци, и пет индивидуални запечатани порции лиофилизирана супа „Биг Гинза“ — всичко, което беше успяла да намери в кухнята. Плъзгавия носеше два спални чувала, фенерчето и ковашки чук.
Беше тихо, само свистенето на вятъра по ръждясалия метал и скърцането на обувките им по бетона.
Не беше сигурен къде всъщност ще отиде. Смяташе да заведе Чери на разстояние колкото до Марви и да я остави там. След може би щеше да се върне, да види какво става с Джентри. Тя можеше до ден-два да хване стоп но някое от градчетата в индустриалната зона. Тя обаче не знаеше това; всичко, за което можеше да мисли беше, че се махат. Изглеждаше така уплашена от това да гледа Боби Брояча как умира на носилката, както и от мъжете отвън. Но Плъзгавия виждаше, че на Боби не му пука особено много за умирането. Може би смяташе, че просто ще бъде там вътре, като оная Джейн Трета. Или може би изобщо не му пукаше; понякога с хората е така.
Ако смяташе да не се връща повече, помисли си той, водейки Чери през тъмното със свободната си ръка, му се щеше да се върне и да хвърли един поглед на Съдията и на Вещицата, на Труподъвкача и на двамата Следователи. Но по този начин щеше да трябва да изведе Чери навън, след това да се връща обратно… И знаеше, докато си го мислеше, че това е неразумно, че няма време, и че трябва да я изведе навън така или иначе…
— Откъм тази страна има дупка, ниско долу до пода — каза й той. — Ще се измъкнем навън през нея, дано никой не ни забележи… — Тя стисна ръката му, докато той я водеше през мрака.
Той откри дупката опипом, пробута спалните чували през нея, напъха чука в колана си, легна на пода по гръб и се задърпа навън, докато главата и ръцете му не преминаха. Небето беше ниско и едва-едва по- светло от мрака на Фабриката.
