Уилям Гибсън
Мнемоничният Джони
Пъхнах пукалото в чантата „Адидас“ и го покрих с четири чифта чорапи за тенис. Изобщо не ми е в стила, но точно това е целта: мислят ли те за дървеняк, давай го технично, мислят ли те за техничар, давай го хамалската. Аз съм голямо техничарче, така че реших да действам колкото се може по-хамалски. Пък и по днешно време си е нужно да си парче техничар, за да можеш изобщо да претендираш за хамалщина. Трябваше да огъна и двете гилзи за рязаната 0.12 от медни отпадъци, да ги шлайфам и да ги напълня; да изровя стар микрофиш с инструкции как се правят патрони ръчно; да сглобя лостова преса, за да впресовам капсулите — доста тънка работа. Но знаех, че ще бачкат.
Срещата трябваше да е в Дрома в 23:00, но слязох три спирки по тръбата по-нататък и се върнах пеша. Брилянтна процедура.
Метнах един поглед на отражението си в хромираната колонка на едно кафе — стандартният остронос кавказоид с перчем сплъстена, тъмна коса. Момичетата от „Под ножа“ бяха спецове по Сони Мао, и ставаше все по-трудно да им попреча да добавят шикозен намек за епикантни гънки. Това надали щеше да излъже Ралфи Лицето, но можеше да ме доведе до масата му.
Дрома е единично тясно помещение, с бар покрай едната стена и масички покрай другата, тъпкано със сводници, наркопробутвачи и пълен набор спецове по сделки с всичко. На вратата тая нощ бяха Сестрите на Магнитното Куче, и не се надявах да се изнижа покрай тях ако нещо го закъсам. Дълги по два метра и тънки като хрътки. Едната черна, другата бяла, но като оставиш това настрана, толкова еднакви, колкото пластичната хирургия може да ги направи. Бяха любовници от години и представляваха лоша вест по време на тупаник. Така и не бях успял да разбера коя от тях е била по начало мъж.
Ралфи си седеше на масичката. Дължейки ми куп пари. В главата ми бяха натъпкани на принципа на идиот/спец стотици мегабайтове, информация, до която нямах съзнателен достъп. Беше я пъхнал Ралфи. Само че не си я беше прибрал. Само той можеше да измъкне данните, с измислена от самия него кодова фраза. И иначе не съм евтин, но неустойките ми за закъснение са астрономически. А Ралфи беше просрочил здравата.
След това чух, че Ралфи Лицето смятал да плати за главата ми. Така че си уредих среща с него в Дрома, само дето я уредих като Едуард Бакс, контрабандист, пристигащ право от Рио и Пекин.
Дрома миришеше на бизнес, едно такова металическо прозвъняване на нервозно напрежение. Буцести типове тук-там из тълпата въртяха зъркели наляво-надясно и се пробваха в тънки, студени усмивки. Някои от тях бяха така затрупани под присадените мускули, че силуетите им не приличаха особено на човешки.
Пардон. Пардон, приятелчета. Минава просто Еди Бакс, Бързия Еди Вносителя, с професионално незабележимата си спортна чанта, и, ако обичате, не обръщайте внимание на ципа, поотворен точно колкото за дясната му ръка.
Ралфи не беше сам. Осемдесет кила розово калифорнийско месо за клане се въртяха напрегнато на съседния стол, отгоре додолу само бойни изкуства.
Еди Бакс Бързия кацна на стола срещу тях преди ръцете на горилата да мръднат от масата.
— Черен пояс ли си? — запитах го бодро. Той кимна. Очите му се местеха като автоматичен скенер от моите към ръцете ми и обратно.
— И аз. Нося си го в чантата. — Пъхнах ръка през ципа и свалих предпазителя. Щрак. — Рязана двуцевка със съединени спусъци.
— Патлак — каза Ралфи, опирайки месестата си длан задържащо на изпънатата синя найлонова фланелка на гарда. — Джони има старо огнестрелно оръжие в чантата си. — Играта на Едуард Бакс свърши.
Предполагах, че винаги е бил Ралфи Това или Онова, но придобиването на това си презиме го дължеше на единствената си суета. Сглобен приблизително като презряла круша, той беше носил в течение на двадесет години лицето на Кристиан Белия — Кристиан Белия от състава „Арийско реге“, Сони Мао на своето поколение, и най-великият идол на расовия рок. Спец съм по подробностите.
Кристиан Белия: класическото лице на поп-звезда с великолепно очертани мускули и изваяни скули. Ангелско при едно осветление, мъжествено изрязано при друго. Но иззад това лице гледаха очите на Ралфи, и те бяха малки, студени и черни.
— Ако обичаш, — каза той, — дай да изясним това като делови хора. — Гласът му беше пълен с ужасно прилепчива искреност, и ъгълчетата на красивата му уста на Кристиан Белия бяха винаги влажни. — Луис — кимване по посока на потенциалния бифтек — е буца мускули. — Луис сякаш не чу това. Изглеждаше като моделиран от уплътнител. — Ти не си буца мускули, Джони.
— Определено съм, Ралфи. Готина бучка мускулчета, пълна с импланти, където да си държиш мръсното пране, докато купуваш някой, дето да й тегли спусъка. Откъм моя край на макарона изглежда като да ти предстои да дадеш някое и друго обяснение.
— Проблемът е с тая последна пратка, Джони. — Той въздъхна дълбоко. — Явявайки се брокер…
— Пробутвач на крадено — поправих го.
— Явявайки се брокер, обикновено много внимавам откъде идват нещата.
— Купуваш само от тези, които крадат най-доброто. Чактис.
Той въздъхна отново.
— Опитвам се да не купувам от глупаци — каза уморено. — Боя се обаче, че този път съм го направил.
Третата въздишка беше знакът за Луис да включи невралния дизруптор, който бяха закрепили под моята страна на масата.
Напрегнах всичко, на което бях способен, в усилие да свия показалеца на дясната си ръка, но като че ли вече нямах връзка с него. Усещах метала на пушката и уплътнителната лента, която бях обвил около скъсения приклад, но ръцете ми бяха като студен восък, далечни и инертни. Надявах се Луис да е наистина просто буца мускули, достатъчно тъпа, за да дръпне чантата и да притисне вцепенения ми показалец към спусъка, само че не беше.
— Бяхме много загрижени за теб, Джони. Много загрижени. Виждаш ли, това, дето го пазиш, е собственост на Якудза. От тях го откраднал някакъв глупак, Джони. Мъртъв глупак.
Луис се изкиска.
Тогава загрях каква е работата, и усещането беше определено кофти. Като цапване с торба мокър пясък по главата. Убиването не беше в стила на Ралфи. Дори и Луис не беше в стила на Ралфи. Само че се беше оказал между Синовете на Неоновата Хризантема и нещо, което им принадлежеше — или по-скоро нещо тяхно, което принадлежеше на някой друг. Разбира се, Ралфи можеше да използува кодовата фраза, да ме бухне в състояние на безмозъчен запаметител, и щях да изплюя ценната им програма, без да си спомням после дори един тон. За покривач на крадено като Ралфи това обикновено щеше да е напълно достатъчно. Но не и за Якудза. Те знаеха за сквидовете, например, и нямаше да им се иска да треперят да не би някой да разчете бледите, но постоянни следи на тяхната програма в главата ми. Не разбирам кой знае колко от сквидове, но съм чувал това-онова, и адски внимавам да не го разправя пред някой клиент. Твърде много намирисва на веществени доказателства. Те не са станали това, което са, с оставяне на доказателствата достъпни. Или живи.
Луис се хилеше. Мисля, че си представяше една точка малко зад челото ми, и преценяваше как най- лесно може да стигне до нея.
— Ей, каубои, — каза нисък женски глас, някъде изотзад дясното ми рамо, — май нещо ви е заръфала скуката.
— Смотавай парцалите, кучко — отвърна Луис. Загорялото му лице беше абсолютно неподвижно. Ралфи гледаше безизразно.
— Разкарай облаците, де. Да търсите да купите малко екстра свободна база? — Тя дръпна един стол и бързо седна, преди някой от тях да успее да й попречи. Беше на границата на фиксираното ми полезрение, слабо момиче с огледални очила и тъмна коса, подрязана като груба грива. Носеше черно кожено яке над фланелка, прорязана диагонално от черни и червени ивици. — Осем бона грам тегло.
Луис изсумтя раздразнено и се опита да я събори с шамар от стола. Само че някак си не улучи, и дланта й подскочи и като че ли го плесна по китката. Ярка кръв опръска масата. В следващия момент той стискаше китката си с побелели пръсти, и между тях капеше кръв.
