ужасена, а всъщност много щастлива). Щеше да я занесе в спалнята и да затвори вратата. Ако огладнееха, щяха да си поръчат пица.
Трето, два-три дни по-късно, когато с Лора излезеха от спалнята, Шадоу щеше да се постарае, докато е жив, да не привлича вниманието и да не си създава неприятности.
— И тогава ще се чувстваш щастлив ли? — попита Лайсмит, по прякор Тъжния.
Онзи ден работеха в затворническия цех, сглобяваха хранилки за птици, което не бе кой знае колко по- интересно от това да слагат печати на регистрационни номера за автомобили.
— Не наричай никого щастлив, докато не умре — каза Шадоу.
— Херодот — рече Тъжния. — Ей. Схватлив си.
— Кой е тоя Херодот? — намеси се Бижутера, после сложи страничните прегради на хранилката за птици и я подаде на Шадоу, който ги пристегна здраво с винтовете.
— Един мъртъв грък — отговори той.
— Последното ми гадже беше гъркиня — съобщи Бижутера. — Само какви лайна ядяха у тях! Няма да повярвате. Например ориз в листа. Ей такива дивотии.
Бижутера беше с размерите и формата на автомат за кока-кола, със сини очи и коса, толкова руса, че чак изглеждаше бяла. Беше смазал от бой някакъв тип, допуснал грешката да опипа гаджето му в бара, където то танцувало. Бижутера му скочил. Приятелите на онзи повикали ченгетата, те задържали Бижутера и го проверили дали има досие, при което се установило, че преди година и половина е трябвало да полага общественополезен труд, а се е укрил.
— Какво според теб трябваше да направя? — попита възмутен Бижутера, след като разказа на Шадоу цялата тъжна история. — Казах му, че това ми е гаджето. Нима трябваше да го оставя да проявява такова неуважение към мен? А? Опипа я цялата.
— Обясни им го — беше отговорил Шадоу и не бе добавил нищо повече.
Съвсем в началото бе научил едно: в затвора си излежаваш своята присъда. Не ти трябва да излежаваш и чужди.
Не си навличай неприятности. Излежавай си своята присъда.
Лайсмит му беше дал опърпано евтино издание на „История“ на Херодот.
— Не е скучно. Страхотно е — каза му, когато Шадоу възропта, че не си падал по четенето. — Първо я прочети и после ще ми кажеш, че е страхотна.
Шадоу беше направил физиономия, но разлисти книгата и не усети кога се е зачел.
— Гръцка му работа — подметна погнусен Бижутера. — И онова, дето го разправят за тях, изобщо не е вярно. Когато се опитах да й го вкарам на моята отзад, щеше за ми избоде очите.
Един ден най-неочаквано преместиха Лайсмит. Той остави на Шадоу своя екземпляр на Херодот. Между страниците беше скрита монета от пет цента. Монетите се внасяха контрабандно: можеш да изтъниш о камъка ръбовете и при сбиване да разрежеш нечие лице. На Шадоу не му трябваше оръжие, той просто искаше да си намери някакво занимание за ръцете.
Не беше суеверен. Вярваше само в онова, което можеше да види. Въпреки това през онези последни седмици усещаше как над затвора е надвиснала беда, точно както я бе предусетил в дните преди обира. Присвиваше го под лъжичката и той си внушаваше, че просто го е страх да се върне в света навън. Но не беше сигурен. Беше изпаднал в параноя, по-силна от друг път, а в затвора параноята обикновено е голяма и всъщност е умението да оцеляваш. Шадоу беше по-потаен, по-призрачен от когато и да било. Забеляза, че следи движенията на надзирателите и на другите затворници и се опитва да разбере по тях какво точно ще го сполети — а бе сигурен, че ще го сполети нещо лошо.
Месец преди деня, когато трябваше да го пуснат на свобода, Шадоу седеше в леденостуден кабинет, пред нисък мъж с виненочервено родилно петно на челото. Делеше ги писалището, мъжът беше отворил пред себе си досието на Шадоу и държеше евтина химикалка. Краят й беше силно изгризан.
— Студено ли ви е, Шадоу?
— Да — отговори той. — Малко.
Мъжът сви рамене.
— Такъв е редът — рече той. — Пускат парното чак на първи декември. И го спират на първи март. Не съм аз човекът, който пише правилата. — Той прокара показалец по листа хартия, прихванат с телбод отляво вътре в папката. — На трийсет и две години ли сте?
— Да, господине.
— Изглеждате по-млад.
— Живея здравословно.
— Тук пише, че сте били образцов затворник.
— Извлякох си поука, господине.
— Дали?
Мъжът се вторачи в Шадоу, родилното петно върху челото му слезе по-надолу. Шадоу реши да сподели с него някои от теориите си за затвора, но се отказа. Само кимна и се постара да изглежда достатъчно разкаян.
— Тук, Шадоу, пише, че имате жена.
— Да. Лора.
— Как вървят нещата там?
— Не мога да се оплача. Винаги, когато можеше, жена ми ми идваше на свиждане — не е никак близо. Пишем си и при възможност аз й се обаждам.
— Жена ви къде работи?
— В една туристическа агенция. Праща хората по света.
— Как се запознахте?
Шадоу недоумяваше защо онзи го пита. Понечи да каже, че не му влиза в работата, сетне отговори:
— Беше най-добрата приятелка на жената на най-добрия ми приятел. Те ни запознаха. Харесахме се.
— И си имате работа?
— Да, господине. Моят приятел Роби, същият, за когото вече ви споменах, има фитнесзала — „Фермата за мускули“, — навремето бях инструктор там. Той ми каза, че старата работа ме чакала.
Вдигна се вежда.
— Виж ти!
— Разправя, че според него съм щял да привличам много клиенти. Да върна някои от старите и да привлека биячите, които искат да станат още по-големи биячи.
Мъжът като че ли остана доволен. Загриза края на химикалката, после обърна листа хартия.
— Какво мислите за извършеното от вас закононарушение? Шадоу вдигна рамене.
— Сглупих — рече той и беше искрен.
Мъжът с родилното петно въздъхна. Отбеляза с чавки няколко от редовете във формуляра. После разлисти книжата в досието на Шадоу.
— Как ще се приберете? — попита той. — С „Грейхаунд“6 ли?
— Със самолет. Хубаво е да имаш жена, която работи в туристическа агенция.
Мъжът се свъси и родилното петно се нагъна.
— Пратила ви е билет ли?
— Не е нужно. Само ми съобщи номера. Билетът е електронен. Трябва само да се явя след един месец на летището, да покажа документ за самоличност и готово!
Мъжът кимна, записа си за последно нещо, после затвори папката и остави химикалката. Върху сивото бюро се отпуснаха две бледи ръце, които приличаха на розови зверчета. Мъжът доближи длани, направи колибка с показалците и погледна Шадоу със сълзящи кафяви очи.
— Късметлия сте — рече мъжът. — Имате при кого да се върнете, имате и работа. Можете да загърбите миналото. Разполагате с още един шанс. Възползвайте се максимално от него.
Не протегна ръка да се здрависа с Шадоу, когато той стана да си върви — не че Шадоу го очакваше.
Най-тежка беше последната седмица. В някои отношения бе по-тежка от трите години, взети заедно.
