Нийл Геймън
Американски богове
Това е белетристична творба, а не пътеводител. В нея географията на Съединените американски щати не е изцяло плод на въображението: много от забележителностите в книгата могат да се посетят, пътеките в нея могат да се извървят и пътищата — да се нанесат върху картата; аз обаче съм си позволявал и волности. По-малко, отколкото вероятно предполагате, но все пак волности.
Нито съм искал, нито съм получавал разрешение да използвам реално съществуващи места, които присъстват в разказа: очаквам собствениците на Каменния град и на Къщата върху скалата, както и ловците, собственици на мотела в центъра на Щатите, да се изненадат точно както всички останали, че имотите им се появяват тук.
Не съм посочил къде точно се намират много от местата в книгата, например град Лейксайд и фермата с ясена на един час път южно от Блаксбърг. Ако искате, можете да ги потърсите. Дори е възможно да ги намерите.
Освен това се разбира от само себе си, че в книгата всички хора, живи, мъртви и всякакви други, са измислени или са вместени в измислена среда. Истински са само боговете.
Посвещавам на приятелите Кати Акър и Роджър Зелазни, които вече ги няма, с цялото многоточие между това
ПЪРВА ЧАСТ
СЕНКИ
Винаги ме е занимавал един въпрос: какво става с бесовете, когато преселниците напускат родината си. Американците от ирландски произход си спомнят за своите елфи1, американците, дошли от Норвегия — за нисите2, американците с гръцко потекло — за върколаците, но само във връзка със събития, станали в старото им отечество. Когато веднъж попитах защо тези бесове не се срещат в Америка, ми отвърнаха през смях: „Страх ги е да прекосят океана, прекалено далеч е“, и посочиха, че Христос и апостолите така и не са дошли в Америка.
„Теория за възникването на американския фолклор“,
в „Американският фолклор и историкът“,
Издателство на Чикагския университет, 1971 г.
Глава 1
Границите на нашата държава ли, господине? О, на север ние граничим със северното сияние, на изток — с изгряващото слънце, на юг — с цяло шествие от равноденствия, и на запад — с Деня на Страшния съд.
Шадоу4 беше лежал в затвора три години. Беше доста едър, имаше вид на човек, с когото по-добре да си нямаш взимане-даване, затова най-големият му проблем бе как да убива времето. Поддържаше се във форма, усвояваше фокуси с монети и често мислеше колко много обича жена си.
Най-хубавото — според Шадоу може би единственото хубаво нещо — на това да лежиш в затвора бе чувството на облекчение. Чувството, че не може да паднеш по-ниско и че си слязъл на дъното. Не се притесняваше, че могат да го заловят, защото вече го бяха заловили. Не се плашеше какво ще му донесе бъдещето, защото миналото вече му го беше донесло.
Беше стигнал до извода, че не е важно дали си извършил онова, заради което са те осъдили. От опит се бе убедил, че всеки, когото срещаше в затвора, е обиден от нещо: винаги имаше нещо, което властите не бяха разбрали, нещо, за което твърдяха, че си извършил, макар че ти изобщо не си го правил, а и да си го направил, не е било точно така, както твърдят те. Важното бе, че са те хванали.
Беше го забелязал през първите няколко дни, когато всичко, от жаргона до гадната храна, беше ново. Въпреки неудобствата и вцепеняващия ужас да лежиш в затвора Шадоу изпитваше огромно облекчение.
Опитваше се да не говори прекалено много. Някъде в средата на втората година изложи теорията си пред своя съкилииник Лайсмит5, по прякор Тъжния, дребен мошеник родом от Минесота.
Върху устните му, целите в белези, се появи усмивка.
— Да — рече той. — Така е. Още по-хубаво е, ако си осъден на смърт. Точно тогава си спомняш вицовете как на някой му надянали примката и той си изул сандалите, понеже приятелите все му повтаряли, че ще си умре със сандали.
— Това виц ли е? — попита Шадоу.
— Че какво друго да е! Обеснически хумор. Най-добрият.
— Кога за последно са обесили някого в този щат? — рече Шадоу.
— Откъде да знам? — Лайсмит бръснеше оранжеворусата си коса и се виждаха гънките върху черепа му. — Но да ти кажа, според мен страната ни е започнала да се проваля, когато са престанали да бесят хора. Няма ги вече обесническите вицове. И майтапи.
Шадоу сви рамене. Не виждаше нищо романтично в смъртното наказание.
Реши, че ако не си осъден на смърт, затворът в най-добрия случай е временна отсрочка от живота — по две причини. Първо, животът се промъква и в затвора. Винаги има къде да паднеш още по-ниско. Животът продължава. И второ, ако си излежаваш кротко присъдата, все някой ден ще се видят принудени да те пуснат на свобода.
В началото Шадоу не мислеше за това — то нямаше да стане скоро. После то се превърна в далечен лъч на надежда и той се научи да си повтаря, че „и това ще мине и ще замине“ и тая гадост — затворът, както всяка друга гадост, ще остане в миналото. Един прекрасен ден вълшебната врата ще се отвори и Шадоу ще излезе през нея. Ето защо задраскваше дните в календара „Пойните птици на Северна Америка“, единствения, който се продаваше в затворническата лавка, и слънцето залязваше, а Шадоу не го виждаше, и слънцето изгряваше и той пак не го виждаше. Разучаваше фокуси с монети, обяснени в книга, която бе намерил в пущинака на затворническата библиотека, усвояваше ги и си съставяше наум списъци на онова, което ще направи, щом излезе от затвора.
Списъците на Шадоу ставаха все по-къси и къси. След две години ги беше свел до три неща.
Първо, щеше да се изкъпе. Да се кисне дълго и сериозно във вана със сапунени мехурчета. И да чете вестник или може би да не чете. Някои дни му се искаше да чете, други — не.
Второ, щеше да се подсуши с хавлиената кърпа и да си сложи халат. Може би и пантофи. Това с пантофите му харесваше. Ако пушеше, сигурно вече щеше да е минал на лула; той обаче не пушеше. Щеше да вдигне на ръце жена си („Палето ми! Какви ги
