Шадоу се питаше дали не е от времето: потискащо, тихо и студено. Имаше чувството, че се задава буря, тя обаче така и не се разрази. Тресеше го, побиваха го тръпки, присвиваше го под лъжичката, усещаше, че нещо се е объркало безвъзвратно. Вятърът беснееше вън на двора. На Шадоу му се струваше, че мирише на сняг.
Звънна на жена си за нейна сметка. Знаеше, че за всяко обаждане от затворнически апарат телефонните компании взимат по три долара отгоре. Беше решил, че именно заради това телефонистките са толкова учтиви с хората, които се обаждат от затвора: знаеха, че точно те им плащат заплатите.
— Имам някакво странно чувство — обясни той на Лора. Това не беше първото, което й каза. Първото беше: „Обичам те“, защото е хубаво да го казваш, ако го чувстваш, а Шадоу наистина обичаше жена си.
— Здравей — отвърна Лора. — И аз те обичам. Какво странно чувство?
— Не знам — каза Шадоу. — Сигурно е от времето. Все ми се струва, че ако излезе буря, всичко ще се оправи.
— Тук е хубаво — каза жена му. — Листата още не са опадали съвсем. Ако не излезе буря, и ти ще ги видиш, когато се прибереш.
— Пет дни — рече Шадоу.
— Още сто и двайсет часа, и си идваш — каза Лора.
— При теб всичко наред ли е? Нали нямаш неприятности?
— Всичко е наред. Довечера ще се видя с Роби. Подготвяме ти купон за добре дошъл. Изненада.
— Купон изненада ли?
— Ами да. Ти не знаеш нищо, чу ли?
— Нищичко.
— Такъв те обичам — рече тя.
Шадоу усети, че се усмихва. Беше в затвора вече три години, а Лора още знаеше как да го разсмее.
— Обичам те, мила — каза й.
— И аз те обичам, Пале — отвърна Лора. Шадоу затвори.
Когато се ожениха, Лора му каза, че искала да си вземе кученце, но хазяинът им напомни, че според условията в договора нямали право да държат домашни любимци. „Ей! — беше възкликнал Шадоу. — Аз ще ти бъда куче. Какво искаш да правя? Да ти ръфам пантофите? Да ти пикая на пода в кухнята? Да те ближа по носа? Да те душа между краката? А на бас, че зная да правя всичко, каквото прави и едно куче!“ После я беше грабнал, сякаш е лека като перце, бе започнал да й ближе носа и я бе понесъл към леглото, а тя се превиваше от смях и пищеше.
В затворническата столова при Шадоу бавно дойде Сам Фе-тишър, усмихна се и показа старите си зъби. Седна до него и започна да яде макароните със сирене.
— Трябва да поговорим — рече му.
Беше един от най-черните мъже, които Шадоу бе виждал. Можеше да е на шейсет години. Или на осемдесет. Но Шадоу бе срещал и трийсетгодишни наркомани, които изглеждаха по-стари от Сам Фетишър.
— Хм? — рече Шадоу.
— Задава се буря — заяви Сам.
— И на мен така ми се струва — отвърна Шадоу. — В скоро време сигурно ще завали сняг.
— Не такава буря. По-голяма. От мен да го знаеш, момче, когато дойде голямата буря, е за предпочитане да бъдеш тук, отколкото навън.
— Излежах си присъдата — заяви Шадоу. — В петък си тръгвам.
Сам Фетишър го изгледа.
— Откъде си? — попита той.
— От Игъл Пойнт7. Щата Индиана.
— На друг ги разправяй тия — рече Сам Фетишър. — Питам те откъде си родом. Откъде са вашите?
— От Чикаго — отговори Шадоу.
Като малка майка му бе живяла там, пак там беше и умряла — преди половин живот.
— Както ти казах. Задава се голяма буря. Сниши се, Шадоу. Нещо като… как им се вика на ония неща, върху които се крепят континентите? Плочи ли?
— Тектонични плочи ли? — започна да налучква Шадоу.
— Точно така. Тектонични плочи. Щом те се размърдат, Северна Америка ще се блъсне в Южна, едва ли изгаряш от желание да си по средата. Чаткаш ли?
— Не.
Едното кафяво око се затвори в бавно намигане.
— Ей, после да не кажеш, че не съм те предупредил — рече Сам Фетишър и лапна лъжица тресяща се буца оранжев крем малеби.
— Няма.
Шадоу прекара нощта в нещо като просъница: ту се унасяше, ту пак се будеше и слушаше как новият му съкилийник сумти и похърква на нара долу. През няколко килии някакъв виеше, стенеше и ревеше като звяр, от време на време някой се провикваше да млъкнел. Шадоу се опита да не слуша. Остави празните минути да го заливат, самотни и мудни.
Още два дни. Четирийсет и осем часа, които започнаха с овесена каша, със затворническо кафе и с надзирател на име Уилсън, който потупа по рамото Шадоу по-силно, отколкото се налагаше, и му каза:
— Шадоу? Насам.
Шадоу провери съвестта си. Беше чиста, но както той вече бе установил, в затвора това съвсем не означаваше, че не си зага-зил яко. Двамата вървяха, общо взето, един до друг, стъпките им кънтяха по метала и цимента.
Шадоу усети на гръкляна си вкуса на страха, горчив като вчерашно кафе. Лошото се случваше…
Някъде в главата му се обади глас, прошепнал, че ще му лепнат още една година към присъдата, ще го пратят в карцера, ще му отсекат ръцете, ще му отсекат главата. Той си каза, че съвсем е изглупял, ала сърцето му бумкаше така, сякаш всеки момент щеше да изскочи от гърдите.
— Не те разбирам, Шадоу — каза Уилсън, докато вървяха.
— Какво не разбирате, господин надзирателю?
— Теб. Прекалено кротък си. Прекалено учтив. Изчакваш като старците, а си на колко? На двайсет и пет? На двайсет и осем?
— На трийсет и две, господин надзирателю.
— И какъв си? Латиноамериканец? Циганин?
— Поне аз не знам да съм такъв. Но е възможно.
— Или пък имаш негърска кръв. Имаш ли негърска кръв, Шадоу?
— Възможно е, господин надзирателю.
Шадоу вървеше изправен и гледаше право напред — нямаше да допусне този да го извади от равновесие.
— Така ли? Е, при всички положения ме плашиш. — Уилсън беше с пясъчноруса коса, с пясъчнорусо лице и пясъчноруса усмивка. — Напускаш ни скоро.
— Надявам се, господин надзирателю.
Минаха през две-три проверки. Всеки път Уилсън показваше служебната си карта. Качиха се по някакви стълби и застанаха пред кабинета на директора на затвора. На вратата с черни букви беше написано името му — Дж. Патерсън, — отстрани на вратата имаше мъничък светофар.
Светеше червено.
Уилсън натисна едно копче под светофара.
Две-три минути стояха в мълчание. Шадоу се опита да си внуши, че всичко е наред и в петък сутринта той ще се качи на самолета за Игъл Пойнт, но сам не си повярва.
Червената светлина угасна, светна зелената и Уилсън отвори вратата. Влязоха вътре.
През последните три години Шадоу беше виждал няколко пъти директора. Веднъж той бе развеждал из затвора някакъв политик. Друг път затворниците се бяха разбунтували и той им беше говорил на групи от по
